Пируват долу...
Плискат се вълните
на старото море,
което влачи
бутилки с зов за помощ
недопити
изсипани във бездната...
Не плача.
Но този връх е
толкова безчувствен,
прегръщам хладната скала
и побелявам.
Крещя с душата,
с устни се усмихвам
и времето да си върви
без жал оставям.
Рисувам със кръвта си
пиктограми.
Дали Търсачът на съкровища
след време
парче гранит със
моя кръв ще вземе
и в дланите му
тез еритроцити
ще оживеят,
заговорят?!
Оригами
от моите
хартиени копнежи
седя и сгъвам,
докато си мисля,
че Господ челото ми
е дамгосал. Нежно.
Орисвайки ме да
остана чиста.
И всеки път,
когато упорито
се спъвам,
за да падна
във прегръдка...
пропадам...
(Всъщност,
кой ли пък
ме пита?!)
Поемам въздух -
дълга, жадна глътка...