О, знам, че ти е втръснало до синьо -
мастилено-зеленото небе ,
и гарваново – белите ти птици,
за помощ дето са разперили криле.
Дори разбрах, че твойто утро
не всеки път започва със кафе.
И слънцето изгрява късно,
във люлката на зимни ветрове.
Но не топли. Прозорецът
във сиво е застинал
и не пропуска слънчевите вопли-
единствено да те целунат... Пак.
Денят ти празен май се суети.
Загубил дирята на светлината.
А чужда сянка в твоите очи
прехвърля стари сметки за отплата.
Завесите отново ли кървят? Подпалени
от нечие старание. Мълчание
и смут душата ти гризат –
изгубили се във фалшивото старание.
Тревите, осланени в бледо резеда,
потръпват, да се вдигнат, неуспели ,
под тежестта на твойте стъпки нагнетени.
Сълзите във очите са следа,
но някак по-студени ми изглеждат.
Усмихни се. Неее... Нима
оранжево-лилавите цветя
в студените ти длани ще изсъхнат?!