Уший ми бяла риза,
мила мамо!
Сънувах черни птици
в полунощ.
Те виеха се
/как крещяха само!/...
Дали сънят ми
беше, мамо, лош?!
По босите ми стъпки
дъжд закапа,
прокрадна се,
в кръвта ми застудя,
че беше зима,
за страха ми сляпа,
безснежна зима...
Сенки във нощта
разпалваха фенерчета -
светулки, с червени,
ярки восъчни сълзи
белязваха пътеките
и здрачът
отстъпи неохотно
и се скри.
Уший ми бяла риза,
мила мамо!
Сънувах птици -
грачеха насън.
Следа от огън
върху мойто рамо
дамгосана гори,
а там навън
палачът Време
брадвата си точи.
Дали ще ме помилват
или не
да бъда в бяло искам....
Не, не плача.
Сънувах, мамо,
че съм без сърце.