Луната е моята майка-
бледа дама
със тъжни очи.
Премрежва поглед
през голите вейки
на есен вдовица.
Мълчи.
Оронвам цветчетата нежност
на късно разцъфнал копнеж.
Вземи ги, далечна.
Небрежно.
Преди да ги попари пак скреж.
Преди да завие нощта ми
с протяжния вой на тъга-
вълчица ранена.
Измами - виелици
търсят сърца,
в които да свият гнездата
на змии отровници.
Страх
с нокти дращи...
Залоствай вратата.
Сипвам в чая си
щипчица прах
от дивашкото влюбено лято,
ситно смляно -за вкус и за цяр.
Отпивам- стипчиво, познато.
Стискам в шепа парче кехлибар-
амулет против тъмното в мене,
което мори ме. Роси
роса от мечтите зелени,
които заспиват в зори.