Седемдесет и седем и половина...
За всички болести.
И за \"болестта без име\".
Билки, брани
по роса от слънце невидяна,
призори, когато в сърцето ми е рана.
Наричай, бабичко, и бери
с костеливите пръсти.
Сама, облечена в бяло и боса,
ще вървя до теб и омайниче ще събирам.
Толкова, колкото ръцете ми могат да носят.
От този ден Слънцето ще започне да умира,
а годината ще заклони към зима.
Окъпано в жива вода, ще изгрее много рано,
да се прости със света -
от днес, та до догодина.
От чист извор мълчана вода да си налеем.
Мълчи! Нито думичка недей да прошепваш.
Силна за лек и за любовна магия,
като ранено птиче в менчето как потрепва.
Сини пламъци се вият в далнината.
Дали там някъде дреме хайдушко имане,
заровено в пръстта преди много години?
Ще го намери някой някога,
ако шубето не го хване...
Еньовден на прага ми се изтяга
и като дим в комина бавно,
полека ще се издигне в небето.
Ще се слее с облаците пухкави,
лениво плуващи на запад над полето.
Еньова китка на масата вехне...
Всичко тъжно забравено е отдавна.