1

спуска си клепачите небето
и трепетликите го аплодират
тръгва си Виел завинаги
и не припява нищо на тревите
преситени от слънчеви лъчи
Виел се дави само в спомени
изпонадраскани от стрес



2

лудницата на брега отсреща
дори дърветата опитват да потеглят
надалеч със своите корени
от нея
да се удавят всички в реката по – добре
Виел не ще се върне вече



3

нощта е недодялан космос
нощта е незавършено платно
нощта я крият облаци ревниви
Виел не се интересува
тя грабва в шепите си и отпива
от водата напоена от звезди
преди последната в мрака да угасне



4

Виел не е обичана от мъж
живее й сърцето влюбено единствено
в зората към която крачетата й – струни опнати
които свирят в тревите на побъркани щурци
вървят



5

мракът от борове построен е бесен
сърцето нейно знае че не му принадлежи
пълно е с часовници от кукувици
изгревът се стяга хвърля влюбените си
лъчи към малкото невинно личице
Виел затичва се към него
Виел не гледа към надрасканите спомени
Виел не чува нищо
скача в пропастта родена на брега
на денонощията
(далеч след изгрева единствен ще е късно)
и пътят й започва