Дриадите на моята душа
с коси лозници вият светлината-
изящна, дива, с дъх на тишина-
ванилия и цитрус... Тъй познато.
Печални ли са или само прах
от борова смола и стрито време
по бузите им хвърля сянка страх
и леко се размазва?! Черно семе
от бродниче посяват в моя ден-
за щастие растителна магия,
когато сгуша се във вятъра студен
да оцелея, да не ме убие.

Дриадите на моята душа...
Не си ги виждал и не ги познаваш.
Прегръщат те, до тебе щом заспя,
в съня ни вкус на облаци остава
и вихрено усещане за страст,
с която те живея и те имам.
Душата ми е цъфнал шипков храст
за теб цъфти и в най-сурова зима.