Бих искала да съм добра...
и като спомен,
да шепнат мислите за мен-
крайморски бриз,
но аз съм бездна,
сипей главоломен
и мойта същност
казва се- Каприз.

Той скита в нощите ти -
фина пеперуда,
с омачкани крилца
и вирнат нос
(какво че нямат нос
тез пеперуди),
с листенца розови
оформя ням въпрос.

Мълчиш и, всъщност,
отговори няма.
Прости ми, че
Тъгата ми е Бог,
че не усмивка,
спиращи дъх драми
изпращах в нощи,
тъмни като в рог

да те завихрят,
да целуват
и да плачат,
да бъде черно и червено
като в ад,
че ангелска любов
във мен се мъчи
да се роди...,
но върна я назад

жестокото небе.
Не го познахме,
присмяхме се,
отрекохме...
Лъжи
строшиха стълбите...
На обич си играхме.
Днес Вавилонска кула
в мене се руши

и не говорим вече
на един и същи
език, тъй както
в древни времена...
Бих искала да съм добра,
но ти се мръщиш
и отминаваш.
Точка!
Празнота.