Топи се ледът от сърцето ми,
но капчуците няма 
да пропеят,
защото пролетта е 
онемяло канарче
и се страхува
да не се разплаче,
когато росата пада
и се чупи в тревите вкочанени
от непримиримата жестокост
на битието ни.
Излегната върху 
пясъчната дюна на делника
една побеляла Клеопатра
храни змиите от гърдите си
и се усмихва,
защото знае, че ще живее вечно
в чистите мисли
на белите гълъби,
отнасящи усмивката и 
високо в небето,
за да засияе с нея слънцето
и да разтопи сърцето ми.

Но капчуците няма да пропеят...