Колко са тихи онези
сподавени човешки въздишки,
разплетени от тъгата
и обесени на своите нишки.
Колко са мрачни онези
угасващи далечни мечти,
падащи жестоко посечени
и удавяни в реки от горчиви сълзи.
Колко е тъмна онази
най-светла искра от човешка надежда,
потъваща ненужна във блатото
и времето забравя към нея дори да поглежда.
Колко са студени онези
камъни от гробището - натежали от лед и от тишина,
погребали душите мъртво родени
и събрали на човека въздишките - в една мраморна капка сълза.