Да, аз съм единачката,
онази същата,
която следва
стъпките ти окъснели,
изнизваща се от мъглата...
и от нищото,
да легне в сянката ти
и да се погали.
Не ми отиват
подредените квартали
и в шест без четвърт
постната вечеря,
не вия към
луната пребледняла...
(към тебе мога пътя
сляпа да намеря.)
Защо се плашиш?!
Няма да остана
(дори с вериги
за душата да ме вържеш).
Ще се изтръгна и с
кървяща, прясна рана,
ръмжейки тихо
ще побягна в здрача бърже.
Защото искам...
и не искам
да съм твоя
(В мен дивото
не се опитомява)
и на парцали
ще ти раздера покоя
да се превържа...
и да те оставя.