Медузите горгони на съня ми
просъскват тихо,
вятърът пълзи
по рамото ми
като паяк странен,
плете тъга,
а времето мълчи
и стеле се -
мъгла от хладни думи,
обвиваща и давеща нощта,
която пак за сламка ще се хване,
преди да се удави във деня.
Паветата-клавиши на пиано
се будят под самотни стъпки вън
и свирят Меса на поредна сутрин ранна.
Прости ми, че се чувствам гниещ пън,
на който ще отрежат днес главата
на тази малка блудница Луна,
която скиташе и плака във съня ми,
орлови нокти бра и дяволска трева.
А аз съм статуя от сол и морски пясък,
очите ми са рачета-топаз
и стенат думите -
вълни от страстен крясък,
заглъхващ в шепот
там дълбоко в нас.