Щурците в таз
протяжна, лятна нощ
и схлупеният трепет
на стрехите,
прегръщащ времето
в един след полунощ,
съня ми гонят.
В чаша недопита
кафето ми
изстива
и горчи.
Рисувам с нокът
цвете по стъклото.
Прозорецът прозвънва
и тежи
една внезапна тишина
зад ъгъл скрита,
за да изскочи
като ексхибиционист
и гола истина да ми
покаже дръзко.
Шокирана луна ще закрещи
и дъжд ще завали
на едри пръски.
А непукистки
свила рамене
нощта ще ме отмине
в рокля къса.
Там, някъде пък 
утрото ще спре
да поговори
с изгрева навъсен.
И първите лъчи
ще са стъбла
на слънчева пшеница
разлюляна.
Парче от златен хляб
държи денят...
Май късно е.
А може би е рано?!