Дъждът отново над мене ухае.
И пак на обесени теменужки.
Скритият извор във мене тъга е.
Във него потапям техните дръжки.
&nbsp;
А те напук пак предсмъртно роптаят:
Смъртта им била е твърде нечестна.
Злобно из мене аромати дълбаят.
Те ме хвърлят наново във бездна.
&nbsp;
Ето, така е, на смърт ги обричам.
И розите в мене вчера разстрелях.
Вятър нощен дори няма да питам,
а някога с него тайни споделях.
&nbsp;
Дъждът отново на мене ухае.
И пак на обесени теменужки.
Скритият извор във мене тъга е.
Във него потапям техните дръжки.
&nbsp;