Душата ми е 
станала жестока.
Прости ми, че
съня ти наранявам,
когато скитам тъжна
там и нося
онези тъмни макове
на любовта си,

а босите ми стъпки
са поеми от
мъртвите поети
на страха ми.
Целувам те
без думи - белокоса,
от скреж косата ми е,
да я пипнеш мами,

но е студена,
като мислите ми бледи,
които все те
търсят и отблъскват.
Празнувам с кръв
поредните победи,
а в мен сърцето
някак си се къса.

Душата ми е
станала жестока
след толкова
изгубени минути,
в които падала съм
с нея надълбоко
и съм крещяла думи...
Eх,... нечути!