Ти си Гарвана-
онзи, който идва 
във мокрите нощи,
когато плаче сърцето ми
и душата ми е разпиляна 
по разкаляни пътища
да проси сълзи 
наместо вино
и болка -хляб 
кършей корав .
Търкалят се луковиците
на нецъфтели кокичета,
които не могат да се родят,
защото зимата е прокълната 
да няма сняг,
а само сухи виелици
и прозорци без свещи.
Вият вълците 
на очите ми ослепени
а луната е все в Новолуние
и пътеката и е заледена
от сълзи на неплакал дъжд
и некръстени обятия.
Докосни ме,
онзи образ в покритото огледало
зад вратата, където умря илюзията...
съм аз.
Черните ти криле са музика,
която искам да изпия,
без маслинка и резен лимон-
чисто и много силно.
До пълно пиянство
и цепещо главоболие,
за да избълнувам
всичките си страхове 
и заседнали в сърцето 
признания,
преди луната 
отново бременна и много пълна,
да роди сянката на слънцето,
което кожата ми ще изгори,
за да се превърна в призрака 
от твоите кошмари-
прозрачна нежност без име,
отровно цвете без дъх,
разкъсваща сърцето ти мелодия.
Грачи...
протяжно и плашещо,
отчаяно и гневно,
да прокърви душата ми 
и с кръвта и да напиша
о
б
и
ч
а
м...
Не!
м
р
а
з
я...
Не!
б
е
з
р
а
з
л
и
ч
и
е...
Няма да ти кажа 
какво ще пиша,
просто тук наблизо остани
и за първи път 
гледай през очите ми.
Ти си Гарвана...
А аз ...
аз съм чистилището 
на душата ти.