Докато събличаш думите, 
в едно небе без дъно...
метаморфозата 
превръща какавидите 
в пеперуди,
а после им прави 
скулптури от кристал.
Дамгосва рамото ми
с татуировка-присъда.
Няма да призная,
че за теб ми е жал.
Тежат стъпките ти
по тревите уморени,
но те ще премълчат
къде си отишъл по здрач,
онзи здрач същият,
след като пропели са петлите,
а в съня си съм мислила,
че това е несдържан мъжки плач.
Не плачат мъжете
(дали не бе заблуда?!
или пък забрана,
която заключва души)
Гласът ми се счупи
Не вярвам вече в чудо...
А ти все... се връщаш, 
когато притворя очи