Вкус на череши.
Притварям очи,
а вятърът
някъде скита.
Ленивото утро
още в сумрака лежи,
И рано, и късно е.
Има ли смисъл да питам
защо нещо в мен
като камък гранитен тежи?!
Защо тишината е гъста -
лепливо мастило?
С изцапани пръсти
изписвам две думи за мен
и искам да бъдат
не мантра,
а фина магия,
която да носи
усмивка във облачен ден.
Тук градски петел
забравя в зори да пропее,
гласът му далечен
долавям, но някак насън,
дали да е дързък
в света ни себичен
не смее...?
Отново осъмвам...
Ухае на рози отвън.