Щом вятър пак разпилее
на морето спокойно косите -
и в нощта тихо изгреят
като сън отново звездите -
и събрани щом някъде бъдат
във букет цветове на луната лъчите -
очите със прибой ще запеят
песента за безкрайността на мечтите.
Щом тишината като мисли се спусне
и пъстри станат за нея мъглите -
сънища ще нижат от нея гердани
и от спомени сребристи във дните,
които в сърцата ще бликнат
от жарта, напоила със огън съдбите -
и като водопади ще се излеят
лумнали пламъци от на човек добрините.
Щом като ехо се върне
от небесата гласът на лъчите -
ще огласят - събрани в шепа вода -
със зовът си към морето вълните
и когато вятър с криле разлюлее
върховете, докоснали за миг и звездите -
дали ще се сбъднат онези желания
родени от букета мечти във очите.