Убодох се на
трънче от тъга...
Дали не бе отровна,
та се мае
главата ми
и виждам
през мъгла?!
Край пътя
побеляла нощ
ми бае

и думите -
сапунени мехури
улавят светлината
и я носят
нагоре,
горе
(не)магнитни бури
ги пукат,
падат в моите въпроси

строшени отговори,
нищо не отбирам,
а баба - нощ
събира си полите,
метлата яхва,
с кикот се прибира,
във шепите ми
антидотът недопит е,

че тъй горчи,
повръща ми се вече,
ще го изхвърля,
пък каквото ще да става...
Това бе сън,
в реален страх облечен.
На изток бавно
слънцето изгрява.