Към Светлината жадно протягам ръце.
наместо нея Мрак пълни мойто сърце.
аз отдавна усещах, че той ме краде
с едничката цел - никога да не спре.

А бе огън...

Притичвах шумно по тихите улици.
сенките глухо повтаряха \"чу ли ни\".
градът пламна, а хората вулканично
превърнаха нежно в камъни всичко.

А бе вода...

Пресъздавах света в свойте картини,
а Библията пренаписвах в рими.
след туй всичко хора изляха се в мен
цунамно, потопно, но после в плен.

А бе вятър...

Драсках яростно небето в звездите.
за кой ли път скрито събирах сълзите.
зазидах прозорците, но той се яви
бризонно, мусонно остави следи.

А бе земя...

Човекът. Човекът. Все той е на мода.
горкия не знае какво е природа.
домът му го няма. дано да умира,
за да остави (З)земята намира.

Към Светлината стремя се от векове,
но Мракът живее в мойто сърце.
До последно вярвах, че съм Твое дете,
но всяка надежда от мене отне.