StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,675
   Потребители: 12,365
   Автори: 4,000
   Коментари: 318,170
   Точки: 2,645,414
   Съобщения: 154,366
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,765

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Венец от сонети /автор: Сергей Калугин/

За съжаление не можах да открия оригиналните текстове,

но така преведеното и записано от мен звучи достатъчно добре за широкия читателски кръг, моля творбата да бъде допусната за публикуване, благодаря ви.

 

 

 

          Сергей КАЛУГИН е роден през 1967 година. Поет и музикант. През 1994 година е признат за един от най-добрите рок-китаристи. През 1998 година е приет в Съюза на писателите. Лидер е на групата "Оргия преведников" ("Оргия на безгрешниците").


 


                                                 Критико, не се отнасяй с презрение към сонета.


 



Суровият Данте сонета не презирал;


в него любовната жар Петрарка е изливал;


играта негова певецът на Макбет е обичал;


скръбната му мисъл Камоенс е обличал.


 


И в наши дни пленява той поета...


                                                Пушкин


                    Венец от сонети


Гласът ми е тих. Удържах словата


в празни зеници и пълен покой.


Опустяла божествено е моята глава,


и вътре в мен е безмълвието пусто.


Кажи, аз съм прав поради пустотата


и започва вярната служба,


и ще има светлина, и ще ни изпълни,


покълва ли розата между купчина кръстове?


... И няма отговор. Повлякъл ме покой,


и усещам - следва ме друг,


внимателно и строго е очакването,


а аз съм вече на границата на същността,


и устните ми отронват думи,


големи колкото хладно мълчание...


                        ***


Големи колкото хладното мълчание


текат реки през равнината.


Плавал съм по реки, но не съм се именувал


нито брега, нито камъка от средата устремен.


Обходил, на реката бях свидетел,


знаех съвета - дотук не достигай,


и не оскверних  устните си с въпроси


и нито изречение не споменах.


Как само видът на делтата ми грабна устата,


завиках, и гръмката пустота,


словата ми разби в острова,


откликна бездънно тежко ехо...


Чувах вик и разбирах със смях -


думите са мъртви. Душата ми е мъртва.


      ***


Думите са мъртви. Душата ми е мъртва.


Сънувам, на брега на морето арктическо съм.


И тялото, смъртно жадуващо укрепление,


едновременно преодоляваше страстното повдигане на рамене.


Но там, през деня, в ключови дълбини,


усетих слабо биене,


през сън безжизнено ми се мечтае да се родя


друг, докато траяат неизвестните върхове.


Чакам през болка, в такова изстъпление чакам,


когато изгревът граници ще очертае на ладията,


когато моят дух се върне от скитане ...


До тъканта на сърцето ми от мъгла поразен -


изпълнен съм с представления на времето,


не искам пред небето оправдание.


 

      ***


Не искам пред небето оправдание


започвам призрачно разбягване,


в свещената епилепсия на стъблата


прилепи кръжат над гладкостта на реката.


Прониквам в гори и долини,


различавам същността на стиха,


вплетени с танца на източната магия


и всеки миг появява се Сина ...


Ето, време на истината. Покровът е обрулен,


и се излива в пълнота цялата Луна,


и моята плът не властва над мен,


и пламъка на звездите, през призмата на вечния ход


прониква нощта и ме дарява с полет


над опияняващите ливади на Земята ...


 

       ***


Над опияняващите ливади на земята


царуват избледнелите призраци на мъглата,


и вечерта е толкова тиха, че на периоди


чувам аз плача на далечната флейта на поляка.


В брътвежа на реката, до шия в тръстиките,


сам плача от покой и безсилие,


а лунната светлина лежи епитрахилно


върху кръста, подет на моите плещи.


А клоните на ивите докосват вълните,


и всяко мигновение на тишината


е стремително, като сянката на бягащ лопатар.


И, пречупен в речната дълбина,


по тъмните води шества зад мен


Лунният Ахат - изнурително мъгляв ...


 

       ***


Лунният Ахат, изнуряващо мъгляв


се плъзга по перата на черния орел,


който е разпрострял от предела до предел


над света исполинските си криле.


И отразява змийската влага


на нощните езера, плуващи отдолу,


светлина на облаци, пронизани от Луната,


и Млечния път в кристалите на зодиака.


Зад непроницаемата мъгла планинска, зад острията на хребетите


леглото на реката е кристалната черта,


едва видими огньове, в далечен лагер.


А звездният лъч, на ладийна нишка,


ме влече незнайно къде


с тънка и трепереща примка ...


 

   ***


С тънка и трепереща примка


духът мой печално ме следва.


Не ме интересува прободената длан,


но цветето на истеричната яма ръката изгаря.


На мен не ми се понася в огнения поток


към границите на света, към сърцето на битката,


моят път е безплоден, точно като литий


в устата на отдавна забравилите за Бог.


Аз съм, който умира на прага,


мен ме не приемат в спящия дворец


одеждите, които струят в белота.


Отвъд прага, устремен към върха,


мен по сърце през през изгорялата пустиня


полунощен вятър след себе си ме води ...

 


      ***


Полунощният вятър след себе си ни води


като скитащи се пленници на забравата,


които нагоре полетяха, Луната преодоляха


и прекършиха се поток в поток от съновидения.


Боже мой! Нима и на мен е предрешено


да се нося във вековете с надкрилия подобни


на старомодна жилетка в орнаменти на вечерници и лилии


и да пия нездраво лунно вино?...


...Приблясква около кръга магичен,


и съзирам черния вятър на Юга,


блещукащата Полярна звезда.


И, разтваряйки се в пороите на света на Лунните ангели,


на границата на озарението и страха,


като дете си играя в пустотата ...


 

         ***


Като дете си играя в пустотата,


изметнат в пределите на осъзнаването,


моята душа в маргариткина вълна


се изплъзва над океан от мироздание.


И в този миг,  до корена на глъбината


постигам същността на съответствието,


зависимост на причината от последствие


и тържествува последствието из причината.


Посветен съм. Придобил съм изглед отвън.


Така огледалото, заспива след деня,


в себе си приема леден отблясък


като скланя се над печалната бездна


отново планети, чиито лик е с тайна пронизан,


струятща зад всяка черта ...


 

     ***


Струяща зад всяка черта


на сферичните взаимоотражения,


съвкуплявана бездна с височината,


триумфът на победата с позора на поражението.


Единен, верен, вътрешновременен,


предсветовен, силен, славен,


милосърден,


немислим, възлюбен, безкраен,


пределен, пълен, изяснен, пуст -


гръмотевица, моята хвалебствена молба!


Ти си премъдрост на корена и плода,


премъдрост на сърцевината и обкръжението,


прозирам Твоят лик свещен


зад всяко стъбло, което земно е поникнало,


зад всяка граница на видимото пространство!


 

    ***


Зад всяка граница на видимото пространство


се появява полуден. Властва покой,


освен дантелата на стремителния танц


на водните кончета разперили крила над реката,


въпреки в дебрите на стрелолиста и острицата


запътения безволен ветрец ...


Преустановен поток на времето,


безмълвните начала и равносметка.


Разнежвам се на прегрети плитчини,


отпуснал повода в стремление,


а аз - освен част от полудневни времена.


А няма в мен нито памет, нито реч,


изскубнал съм корена на всички противоречия.


Отворил съм в себе си извора на игри.


 

     ***


Отворил съм в себе си извора на игри.


Не се свежда до мен на акацията разцвета.


Дланта ми е с ослепителни дарове,


приети в знак на второто рождение.


Аз - император на глазираните лъвове,


проговарям на облаци и птици,


ликува звън върху моите ключици


на веригата на времето със звена от векове.


Гърмят литаври двойни, карета и тимпани,


под моите стъпки привеждат се лалета,


сплитани в безкрайни ковьори.


Аз - кесар на Слънцето, тревите и междуречия,


аз произнасям глагол, почти наречие,


аз съм властен на изгарянето и създаването на света ...

 


          ***


Аз съм властен на изгарянето и създаването на света,


безсилен да се откажа от творението.


Предпочитам аз безмълвие - порив,


безумство на сина - свещено пробуждане.


Бях на предела, стоях на обрат,


но, заслепен от последните очаквания,


повален от тропите на предстоящото,


а въплътил в себе си непоносимия ад.


Слушах аз речи на горната тъмнина,


наблюдавах аз как падат цветя,


но загубих ключа на доброто признание.


А всичко: отново наниз от места на мъка


и не се стремя да пречупя този кръг.


Аз различавам постоянство в движението.


 

      ***


Аз различавам постоянство в движението:


така в древния път вливат се следи,


така странстват изискани царства


по друмите на свещена  простота.


Сега аз виждам само това, което виждам,


и знам само това, което съм знаел винаги -


реките не установяват големия риболов.


Загубен е смисълът на понятията "далече","близо" ...


Повтарям, казано иначе,


движа се като оставам в покой,


забравена цел и затуй направо.


Аз съм този, който отговаря на въпроси,


моята ръка спокойно държи тоягата,


моят глас е тих - думите удържах.


     К л ю ч


 Моят глас е тих, аз думите удържах,


по големина равни на хладното мълчание.


Думи на мъртвите. Моята душа е мъртва.


Не желая аз пред небето оправдание.


Над опиянените ливади на Земята


Лунен ахат, мъгливо мъгляв,


на тънка и трепереща примка


полунощния вятър води след себе си ...


Аз, както дете, играя с пустотата,


струяща зад всяка черта,


зад всяка граница на видимото пространство.


Аз отворих  в себе си извора на игри.


Аз съм властен да изгоря и сътворя света.


Различих в движението постоянство.


                       Завършен превода на 03. май 2007 година


                                 Преводач:  АНДОН СЕМЕРДЖИЕВ,  Dontcho007


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Поезия -> Преводи
публикувана на: 2009-02-02
прочитания: 196
точки: 0 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход