Близо до град Ереван, на почти 2000 м. надморска височина и с площ 1416 кв. км., се намира красивото езеро Севан. Дълбочината му е 99 метра. Предполага се, че поради ледниковия му произход, в миналото то е било много по-голямо и дълбоко.

 

Севàн е езеро красиво,
с очите си видях го аз,
искрящо, прелестно и диво -
високо в гордия Кавказ.
Далеч назад през вековете,
голямо колкото море,
с вълни разбило ледовете,
създало чудни брегове
та хора тук да се заселят
край причудливата вода,
мечти и обич да посеят,
да бранят своята земя.
В беди от всякакви посоки,
сплотен, извикан за живот,
сред тия зъбери високи,
родил се малък, горд народ.
А после тук Съдбата спряла,
стопила тези снегове,
водата бавно се разляла -
смалила синьото море
и днес то езеро е сàмо,
но пази в свойте дълбини
всевремие, така голямо,
с различни болки и съдби.
Сега блести успокоено
и смайва ни от чистота,
но някога - море студено,
то гроб било за любовта.
Легенда стара тук е скрита,
шептяна тихо и с тъга...
До днес, навярно, още скита
с вълните в чистата вода...

 

● ● ●

 

Синеело  море огромно -
два бряга за един народ.
Отсам - живеещите скромно,
отсреща - княжеският род.
Живели хората щастливо
години, дълги векове...
Към тях и топло, и грижливо
било планинското море.
На всички то поминък дало
като дарение от Бог -
едно кипящо огледало,
под синьо-слънчев небосвод.
И като в приказка прастара,
живяла в славни времена,
девойка с името Тамара,
девойка с чудна красота.
Тамара - приказно богата,
била от княжеския род -
сълза по-бистра от водата -
дете на древния народ.
Била девойката свенлива,
с красива външност, с чуден глас,
грижовна, тиха, работлива -
мечта за всекиго от нас.

Веднъж излязла на разходка,
преди навън да падне мрак
и с дивна, палава походка,
се спряла пред самия бряг.
Съзряла тука във водата
рибарски лодки, буен смях,
а някъде между веслата -
красив младеж, свенлив и плах.
Дали и той я е погледнал? -
не знае никой досега,
ала... Творецът бе посегнал
да свърже тяхната съдба.

Незнайно как са се видели,
как влюбили един във друг...
С усмивка, дума те си дали
да идват и се срещат тук.
Омаяна от красотата, 
светът за миг я залюлял
и влял в Тамара непозната,
туптяща страст, но и... печал,

 

Дошла на първата си среща
с туптящо, влюбено сърце -
от плам изгаряща, гореща,
да чака своето момче.
Кога ли момъкът ще дойде
обгърнат в синкава мъгла?
И как ще плува, где и кой ли
ще го насочва през нощта?

 

Но той дошъл и бил неземен,
така величествен, красив -
герой от приказка - вълшебен -
усмихнат, кротък, мълчалив.
Щом устните му приближили -
те като огън през мъгла
докоснали страни свенливи.
Светът за миг се завъртял,
изчезнал, бързо се превърнал
в кълбо от пламъци и страст,
а пък телата им обгърнал
и покорил с любовна власт.
Небето, въздухът, водата
се слели в гъстата тъма -
същински хаос на земята,
ала сразен от... любовта.

Така започнали играта
и искали да е без край.
Младежът - принцът на Земята,
изпратен от самия рай.
Той - глух и сляп за всичко дето,
наоколо не е любов,
а тя - богиня от Небето,
дочула тихия му зов.

И тя - щастлива, той - усмихнат
сред тихи нощни часове,
в които страстите притихват,
попитали се:  "...накъде?..."
Тамара - приказно богата,
младежът - някакъв рибар,
а ще допусне ли съдбата
да понесат такъв товар?
Дали са те богоизбрани
за срещи тайни на брега
или ще бъдат неразбрани -  
сами в планинската земя?
Тъй страх, коварен и неясен
в сърцата им се настанил.
Било то страх, ала опасен -  
и мислите им замъглил.
Решили вечно да се крият
от чужди недобри очи,
сами съдбата да изпият,
дори и тя да им горчи.

 

И всяка нощ в усамотение
тя тука идвала сама
с безумно лудо нетърпение
за свойте срещи на брега.
Луната път й озарила,
да следва вярната следа -
Тамара - тиха и незрима,
непокорена досега.
С очи се взирала да зърне
кога от тъмните води
ще дойдел той да я прегърне,
та дълго тъй да са сами.

 

Той всяка нощ към нея плувал
без лодка - в ледена вода,
а после нежно я целувал,
щом стъпел вече на брега.
В студа сърцето му примряло
и с двете тръпнещи ръце
на още мокрото си тяло
докосвал нейното лице.
Не му попречили за срещи
вълни и пяна, вятър, мрак...
Бил млад и силен, с кръв гореща -
Тамара му била маяк.
А щом не светели звездите,
когато нямало луна - 
смирена кротко до скалите,
стояла с факла във ръка
тя пътя му да озарява
сред непрогледните мъгли;
прибоят див да покорява,
та да преставал да бучи.

 

Гребял младежът, с чудна сила
разсичал тъмната вода
към срещите със свойта мила,
до болка влюбена жена.
Той вярвал, знаел - тя го чака,
а факлата й - светъл фар,
ще му посочи път през мрака,
ще го превърне в господар
на нежни, сладостни милувки,
на шепот тих и блян велик,
на страстни, огнени целувки,
на изживян вълшебно миг.
А после кротко ще си тръгне
към своя дом, към своя бряг -
с надеждата да я прегърне,
когато утре дойде пак.

 

 

● ● ●

 

 

Но... случило се... лоши хора,
с лица прикрити -  зли души,
слуги суетни на позора,
на фалш, раздори и сплетни,
с добре тренирано старание,
пред княза - своя господар,
те, в раболепно излияние,
с прегнусна кал и подла жар,
разказали прелюбопитно,
как проследили я в нощта
и информирали го стриктно,
че срещала се тайно тя
с един левент, с момче красиво,
стаено в тихия й зов;
как две тела нетърпеливо
потърсили се за любов...
Узнавайки за тия срещи,
в тъмница князът я запрял
и сред блещукащите свещи
Тамара гаснела в печал.
Заключили я като в клетка,
но тя с разплакани очи,
върху студената кушетка
не искала да се смълчи
и с поглед на кошута плаха,
напрегната и цяла в слух
през сълзи взирала се в мрака -
във вятъра, в прибоя глух...
Навънка тихо заваляло
и все усилвал се дъждът.
Проблеснал лъч и загърмяло -
вълните взели да реват.
След миг морето разлютено
без жал заудряло брега.
Внезапно станало студено -
прокоба - тайнствена и зла.
Часът за среща приближавал,
туптяло нейното сърце -
младежът мил не заслужавал
в такава буря да умре.
Разбила своята тъмница,
без страх се втурнала в нощта.
Летяла бързо като птица
и скоро стигнала брега.

 

Ала и бурята ревяла
все по-намръщена и зла.
Тамара тъй и не видяла
най-скъпия си на света. 

 

В неравен танц със съдбините,
обречен сам на любовта,
героят плувал сред вълните
и търсел жива светлина.
С отправен поглед в тъмнината -
към онзи тъй обичан бряг,
си спомнил с болка тъй позната,
че мокри факли не горят.
И сам, без диря и посока,
захвърлен в морския безкрай,
с тъга унила и дълбока
усетил близкия си край.
От битка с водните стихии,
следата вярна изтървал
и силите му се стопили -
пороят с гръм го връхлетял.
Загубил всякаква надежда,
че в тая шеметна борба,
ще може сам да преподрежда
щастливо своята съдба,
напрегнал здраво сетни сили,
и пратил й последен дар -
устата тихо промълвили
пронизващото: "Ах, Тамар...!"

 

Вълните мигом го отвели
дълбоко в мътната вода.
Дори звездите не видели
как той си тръгнал от света.
Викът му бурята надвила...
От нищото... Смъртта дошла, 
в душите млади угасила
два порива към любовта.
След туй с коварната си сила
и с дарбата си за това
Тамара властно умъртвила
и я превърнала в скала.
Тамара - статуя от камък,
княгиня - тиха и добра -
понесла истинския пламък,
като изгаряща звезда.

 

● ● ●

 

И днес девойката е жива -
стои си близо до брега,
водата вече не залива
до кръста нейната снага.
Така застинала, смирена,
Тамара факла пак държи
и по-красива от сирена,
дори и каменна -  блести.

 

Сега, след толкова години,
с Тамара заедно скърбим -
в Севàн - в просторите му сини
загинал нейният любим.
Тамара още от скалите
се взира в слънце и мъгла -
девойка с факла над вълните,
все тъй прекрасна днес е тя.

 

  

март 2008 год.