Нощта днес е тъй красива и омайна!
Виж как звездите светят ярко и се губят в безкрайността…Въздухът ухае на бабино сладко , чуват се камбанки, 
хората  нежно пеят за любов и се молят за капка живот..

Луната свети и ми показва пътя за дома..
Все един и същ път-път към теб,към света,
тайните и верността,приказките и реалността,
към живота и понякога и към смъртта...
 
Един прашен друм,а сякаш е червеното килимче 
на известността, светлините,медиите и парите..
А това е моята уличка, с камъните, сълзите и прахта,
друма от детството и игрите,  друма от съня….

Пеперудите не пеят, цветята  не греят,
децата не се обръщат към света и не се 
опитват да разберат загадките и мъдростта,
не питат за чудноватите неща, дето ни караха да не спим…

Къде е фантазията? Къде е споменът?
Къде са сълзите и радостта? Къде са белезите от игрите?
Къде е сладкото на баба и  кашичката на мама..
Къде е колелото от дядо, къде е къщурката на татко?

Къде  е дворът чудноват,
изпълнен с детски смях?
Къде е мелодията на птичките,
играта на катеричките  по нашето дърво,
на което и дом си  построихме …

Мислих ме,че по-близо сме до небето и звездите,
мислихме ,че ще полетим , 
скачахме на воля и се смяхме..
а после само как си патихме…

За домашните забравяхме,улисани в игри,
а днес децата се чудят кое кафе да посетят,
коя по-къса поличка да облекат и кой батко да завъртят….?

А от моето сърце,сълза се стича и горещо  пари..
Някой сърцето рани? Кой ли?
Времето ли? Хората ли? Животът ли?
Или споменът,който никога не ще при мен долети….


Весела Апостолова