И разцъфнало утрото. Блеснал денят
за съда във Ливанския дом.
Хора всякакви сбрали се – да проверят
колко мъдър е цар Соломон.
Отдалеч асирийци безброй надошли
с чернобради и строги лица,
за да видят, да чуят, та в свойте земи
отнесат след това мъдростта.
Тук, от царската свита, дошли още в здрач
куп министри, придворни лица.
И Ванèя бил тук – онзи страшен палач –
нисък старец, със бяла брада.
Събирачът на данъци – Адонирàм,
и приятелят царски – Завỳт,
и синът на пророкът придворен – Натàн
с най-големия свой брат – Сибỳд.
Шестдесет млади вòйни, строени в шпалир,
охранявали с щит и със меч,
а предвождал ги техният пръв командир
Елиàв – къдрокос хубавец.
Азарùя – злокобен и подъл човек,
със болнаво и сухо лице –
разпореждал се в залата, вечно нащрек,
за да минат делата добре.
Тук били добродушният млад Йосифàт –
псалмописец-историогрàф;
Елихòфер, Ахùя – що с букви творят
летописа на древния свят.
Даже първосвещèникът царски – Седòк,
бе пристигнал в Ливанския дом.
Той си шепнел: – „Владетелят днес ще е строг”
и се молел за своя патрон...
Ала ведър и радостен бил Соломон,
не докосвал земята, летял.
Настанил Суламита в съседния трон
и на своята страст се отдал.
Четирийсет колони – по четири в ред,
със капители – все от цветя –
до една облицовани в кедър и мед,
щели също да слушат сега,
как в просторната зала, сред хаос и шум,
преподава се ценен урок,
с колко силна любов, прозоливост и ум
ще блести Соломон – като Бог.
През нощта той обичал момиче едно,
бе го любил – докрай вездесъщ,
а сега влизал в битка с незнайното зло
както облакът с късния дъжд.
Изкачùл бавно всичките шест стъпалà
с по двà бронзови лъва – на пост,
дето чакал го тронът, огрян в светлина,
изработен от слонова кост.
Облегалката свършвала в златния диск –
ярко слънце в лазурно небе,
инкрустиран с рубини – сияещ, лъчист,
от умели и сръчни ръце.
А в косите на царя – венец от златò
с обковàни шейсет берилà,
като клонче на младо зелено дърво
от Юдейската древна земя.
Бил със своя червен, най-тържествен хитон
за съдебния свят ритуал.
Като седнал във трона си цар Соломон,
на делата началото дал.
Най-напред – пред Съда и пред всички приел
шлифовачът познат – Ахиòр.
Той отдавна работел далече – във Бел,
но сломен бил от скръб, от позор.
Ахиòр споделил как случайно открил
скъпоценният камък-мечта,
обработвал го бавно и тъй сътворил
чуден накит за свойта жена.
Сетне дал на Захàрия – негов другар,
който тръгвал за Йерусалим,
да достави прилежно безценния дар
на жена му и техния син.
Подир месец, когато в дома се прибрал,
първо питал за камъка той
и тогава с тревога, и с болка разбрал,
как излъган бил нагло – от свой.
Отишъл Ахиòр, превъзбуден и смел,
при Захария – в близък квартал,
ала той му отвърнал, дори се заклел,
че безценния камък предал.
Даже двама свидетели тук бе довел,
за да кажат и да потвърдят,
как незнайно в какво Ахиор се оплел
и че крив му е целият свят.
И сега те стояли, със свити души,
пред великия цар Соломон,
във очакване – трепетно той да реши,
сред стените в Ливанския дом,
кой е прав, кой е крив, кой е оня хитрец,
дето сторил е истински грях,
ще познае ли царят им – кой е подлец,
не изпитващ ни срам, нито страх...
– Донесете ми глина, но мека да е
и я дайте на тези мъже,
та да могат свободно, и само с ръце,
защитят правотàта си те!
Нека всеки самичък покаже с каква
форма бил е безценния дар!
Заключете ги в стаи отделни, сега! –
заповядал премъдрият цар...
И когато след малко застанали пак –
всеки с глинена форма в ръце,
пред очите на всички – видяло се как,
нагло лъжели двама мъже.
На свидетеля първи, творбата била
стилизирана конска глава,
а на втория – овнешка. Ето така
те доказали свойта вина.
Ахиор и Захария – гръб срещу гръб –
разпокрили и свойте творби.
Изненадващо – с форма на женствена гръд –
до почуда еднакви били.
– И за слепия вече е ясно дори,
че Захария лъже сега.
Точно тридесет сикли, от свойте пари,
да плати – за съдебни дела...
После гневно попитал: – „Не те ли е срам
да обиждаш така Ахиор?
Ще дариш още десет – за Божия храм
и избава от тоя позор,
а пък свойте свидетели сам накажù,
щом в хазната налога платят.
Още утре безценния камък върни,
или свършва за тебе светът!”
– Много мъдро постъпил великият цар –
промълви дъщеря ми с тъга. –
Ахиор просто искал, с безценния дар,
да зарадва добрата жена.
– Много искал, разбира се, има ли спор,
щом тъй дълго приготвял това?
Соломон пък не давал във царския двор
да се ширят лъжа след лъжа.
Трима братя довели пред царския трон –
за наследство се съдели те
и повторили думите – някак през стон –
на баща си – преди да умре:
„За да няма вражди, мили мои чеда,
да не страдате вечно в кавги,
нека свойто наследство аз сам разделя,
пък... дано по вода ви върви!
Отидете във задния двор, щом умра,
дето почва самата гора –
там ковчеже зарових, в могилка една –
за да имате лека съдба.
Отворете го. Сам преградих го на три –
по преграда за всеки от вас –
и дано помежду ви не пламнат войни,
че в любов възпитавах ви аз.
Запомнете! Преградите следват реда:
най-отгоре – за стария брат,
всъщност – както дойдохте поред на света –
по средата – за средния брат.
Най-отдолу е всичко за малкия брат
и... дано заживеете в мир!
Пожелавам на всеки да стане богат
и за пример – надлъж и нашир...”
– И тогава – добавил великият цар –
сте изровили този сандък,
без дори да изпитате капчица жал –
като плевели – стръкче до стрък...
– След смъртта му отидохме там. И Какво?
Само първата беше с пари.
Друга – с кокали, трета – с парченца дърво –
туй ли татко за нас отреди?
Породù се тревога и завист сред нас,
подозрителни станахме – зли,
затова и пристигнахме тука – пред вас –
господарят ни нека реши.
Всеки ден си крещим най-обидни слова –
между нас разрази се война.
Просто трябва да свършим със всичко това
и че вече – не бива така...
Замълчали. Не казали повече те
за живота си непоносим,
а с протегнати – жадни, но празни ръце,
се вторачили в царя любим –
що ще каже, какво ще отсъди сега,
за съдбата на всеки от тях?
Ще настъпи ли мир във враждебния свят
и ще стане ли всеки богат?
Соломон ги изслушал, поклатил глава
и в душата си се разгневил,
ала тъй като нямали те мъдростта,
постарал се със тях да е мил:
– С милосърдие, с правда – очиства се грях,
отклонява се всякое зло,
ала трябва да има от Господа страх,
да се прави добро след добро.
Много мъдър е бил този кротък баща,
а пък вие сте кресльовци зли –
със затворени, стиснати даже сърца,
сте посяли омраза, вражди.
Престанете! С кавги – всеки камък тежи,
даже пясъкът хич не е лек,
а гневът на глупака оставя следи,
загрозява той всеки човек.
Как така не разбрахте какво ви е дал,
като виждате тези неща
и къде я захвърлихте своята жал
към любящия, свиден баща?
На големия син е пари завещал –
да ги движи, рои и множи,
а на средния – просто, добитък е дал,
работливите роби дори.
А със къщата, с нивите – теб е дарил –
и посочил най-малкия син, –
не посрамвайте вече човечеца мил,
че за трима ви – бил е... един.
Уловете се братски, не сейте вражда,
що довежда в душите ви студ,
а напред продължете – ръка за ръка
и не идвайте повече тук...
Соломон седнал в трона, обгърнал с очи
свойта малка звезда – Суламит
и се вгледал в лицето ù – колко личи,
че дете е, все още, на вид.
Осъзнал, че внимава и мисли сега –
ако трябва сама да реши –
кой какво заслужава и правда каква
ще наложи... или... ще прости.
Щом си тръгнали братята, свела глава
и погледнала своя любим.
Забелязала колко е ведър сега,
колко сигурен, непогрешим.
А докàто се гледат – лице във лице,
приближили към тях две жени.
Между тях – Азарùя – с дете на ръце,
се провикнал, за да извести:
– Господарю, пред тебе са блудници две,
дето карат се, плачат, крещят.
За детето, което държа във ръце,
те не искат да се разберат.
Ще ти кажат самички за своя проблем,
който тук и сега ще решиш,
а това им е най-съкровения ден,
щото знаят, че ти не грешиш.
Имат вяра дълбока, но само във теб,
преклоняват се пред мъдростта
на един справедлив – ненадминат човек,
между всички царе по света...
Престрашила се бързо едната жена –
обвинителка станала тя.
През сълзù и през клетви признала сега,
че изрича правдиви слова:
– В обща къща живеем със тази жена,
там синът ми красив се роди,
а след четири дни, като мене – и тя –
със момченце едно се сдоби.
Уж добре си живеехме двете – сами,
никой друг не живееше с нас,
но се случи нещастие – то отреди
да застанем и двете пред вас.
Една сутрин, събудена взех на ръце,
да накърмя синът си любим,
но уви – не помръдваше той със телце
и не гледаше вече с очи,
а пък щом се разсъмна и в него се взрях,
разбушува се мойто сърце,
осъзнах се набързо и мигом разбрах,
че това не е мойто дете.
През нощта, върху своето легнала тя
и така се споминало то,
сетне бързо сменила ги – докато спя,
сътворявайки пъклено зло...
– Но, това е лъжа! – промълвила едва
набедената друга жена. –
Туй дете си е мое. За него сега
съм готова дори да умра...
Соломон се замислил и чак се смалил,
спряли в него стотици очи –
и най-страшните случаи би разрешил,
доказуемост щом различи,
а във този – какво да си мисли сега –
как се мери на майка любов?
На коя от жените да вземе страна,
без да бъде жесток и суров?
– Поставете връз маса детето сега! –
заповядал владетелят смел,
тихо слязал по стълбата, спрял след това
до Ванея и мечът му взел.
Озовал се до бебето – само след миг
вдигнал мечът над свойта глава:
– Ще разрежа детето – простенал със вик, –
по полвина – за всяка жена...
Но когато – детето да среже – решил,
го прикрила едната жена,
а премъдрият цар веднагà си внушил –
„Само майката може това...”
– Господарю мой, дайте ù живо дете! –
изкрещяла му тя през сълзи,
а пък другата – махайки с двете ръце:
– Господарю, не слушай! Сечи!
– Дайте бързо детето на тази жена,
що го с тялото свое покри,
заслужава спокойствие, кротка съдба –
нека Бог със това я дари!
За да може синът си да гледа добре,
напълнете торбичка с пари –
да порасне достойно и силно момче,
чудеса занапред да твори!
Ето, другата гневна, сърдита жена –
не упреквам в лъжа или грях.
Щом без рожба остава, тъгува сега
и владеят я ужас и страх.
Но пък блудница ако желае да е –
изпратете и нея с пари,
надалече от тук – все едно е къде –
нежелана е в мойте земи!
– И жестокост, и милост! – дочух да шепти
мойта малка, добра дъщеря.
– Ех, детенце любимо, заспивай, поспи
и... защо ли разказвам това...?
– Как защо? Ти ме водиш из древния свят,
непонятен, абсурден и див,
ала хората, щом със любов го творят,
става той и желан, и красив...
(следва)