Да се върнем отново при цар Соломон.
Във двореца провеждали пир,
а на него – далече от златния трон,
деликатно уреждал се мир.
На трапеза богата, с хранù и винá,
от Асùрия „гости” приел,
замъглùл до безпаметност всяка глава
и езиците техни оплел...
Щом успял Тùглат-Пилеазáр да склони –
да не идва насам със войски,
Соломон свойто царство чрез мъдрост спасил,
та да нямало скоро войни.
Тържествувал, макар че за подвига свят,
знаел – има таквиз – да винят,
да се тупат в гърди и войски поведат –
убедèн бил, че тъй ще умрат.

С проницателен ум, най-премъдрият цар,
изпреварвал кавги и вражди,
в политическа мрежа уплитал със жар
враговете с надменни очи.
Уморен, тази нощ не могъл да заспи,
на разсъмване сам пожелал
в свойто лозе да иде и там – поседи,
щото дълго за туй бе мечтал...
Ала още не знаел, че славният Бог
ще му прати награда една –
необятна, пленителна, щедра любов –
като славата и мъдростта...
Ще му прати с лъчите една красота –
най-щастливия, прелестен миг,
ще му прати сърцето на млада жена –
Суламит... Суламит... Суламит...

И понесен с носилка от силни мъже
той отишъл до Вàал-Хамòн.
Там останал във размисъл – сам, с часове,
във полите на южния склон, 
на любимия свой объл връх Анаàз –
и от трите страни защитен
с екзотични дървета – смълчан и без глас,
да посрещне красивия ден.
Тук – ръцете отпуснал на две колене –
върху дървена пейка стоял,
надалече се взирал, към Мъртво море
и към пламък – от изток изгрял.
Нежен утринен вятър донесъл му дъх
на цъфтящите близо лози,
а от свежи върхари – смолистия лъх
на маслини, на кедри, треви...

Както кротко седял и изпращал нощта,
чул наблизо да пее жена –
песен простичка, нежна, звънлива – така,
както ручеят прави това.
Изумен, царят бързо извърнал глава,
слушал смаян омайния глас,
зад шубраците скрил се, току до зида
и съзрял Суламита тогаз.
Наблюдавал момичето скришом от тук
и забравил за свойте дела,
заповядал на себе си – сам, и напук,
да спечели и тази жена...
Имал сила и власт да се справи с това,
като мъж и владетел суров,
но защо ли – в човешката своя душа,
той внезапно усетил... любов...

               Настъпва денят със прохлада
               и нощните сенки побягват.
               Побързай, върни се, мой мили,
               лети като лека сърна,
               като пъргав елен в планината...

Тъй си пеела тя, без да гледа назад,
неподвластна на порива див
и с душата си вдишвала дивния свят –
чудотворен, огромен, красив...
Все надолу пристъпвала, леко, едва,
към студения каменен зид,
със ръце да завръзва лоза след лоза,
а пък царят я гледал прикрит.

               Ловете лисици, лисичета,
               че те ни повреждат лозята,
               а в цвят са лозята ни цели.

Суламит не усетила нищо. Дори,
в песента си наляла мечти
и поела обратно, назад да върви,
покрай другия ред от лози.

               Възлюблени, тичай насам,
               бъди на сърната подобен,
               или на елена най-пъргав
               в планините балсамови.

Но се сепнала в миг и се скрила тогаз
сред листата на тия лози...
Соломон се изправил и чуло се глас:
– Хей, момиче, кое пък си ти?
Покажи ми, девойко, лицето си пак
и от нищо недей се боя...
Ала в този отстъпващ на утрото мрак
осъзнал, как бушува кръвта...
А когато съзряла красивия мъж,
приближила го трепетно тя
и усетила порив един, изведнъж,
без да знае – какво е това...
И преди да успее на вятъра гръб
да обърне доброто дете,
се оголила млада, примамлива гръд
и снага, и корем, и нозе...

– Боже, как си красива, как сладък гласът,
а лицето ти – колко блести!
Обърнù се и нека да видя ликът
преди топлите, жарки лъчи!
– Аз не те забелязах! – му казала тя
с глас, звучащ като песен в нощта.
– Ти си пееше, слушах те смаян, в захлас,
от скамейката – тук, до зида...
Изчервила се, свела свенливо очи,
но под нейните дълги ресни,
тя разбрала, усетила колко личи,
че усмивка щастлива трепти.
– Непознат си за мене, затуй ме е страх,
аз съм плахо, невинно дете
и не искам със теб да извършваме грях
под лазурното синьо небе...

– Ти си пееше тихо за своя любим,
че е лек, като дива коза,
млад елен – много силен и неудържим,
както вятърът в тази земя...  
– Аз си нямам любим – туй е песен една,
и от малка я знам, затова...
После сръчно пригладила тя със ръка
разпиляната своя коса.
– Не ти вярвам, дете. Прекрасива си ти!
– Ти присмиваш се, тъмна съм аз...
И под вехтия плат, поприкрила гърди,
продължила смутено на глас:
– Имам братя, понякога гневни са те
и изпращат ме тук, за пазач,
дето слънце ме жари и вятър метè
от зори, чак до късния здрач.

– Как се казваш, девойко? Кажи ми, да знам! –
Соломон казал тихо това...
– Суламит ме зоват, а живея в Сунам. –
му отвърнала весело тя.
– Не тъгувай, сестрице, прекрасна си ти,
сред жените – най-дивно дете,
във усмивката, в твоите бели зъбù,
не видях ни едно петънце.
На агнèта-близнèта приличат ми те,
дето в стадото свое растат,
а косите ти – сякаш се спускат овце
от отсрещния хълм Галаàд.
И с очи – Есевòнските две езера,
там – до портите на Батрабùм.
С тези алени устни, кажи ми сега,
как целуваш ти своя любим?

– Казах, нямам любим, ала ти говори. –
и притворила свойте очи,
упоено го слушала как й шепти
под изгрелите първи лъчи.
– Тъй си права и стройна, със шия една –
тя Давидова кула е, да –
сбрала хиляди щитове в славна война.
Като палма е твойта снага.
А под дрехата зърнах и твойте гърди,
как на грозде приличат, блестят,
с две зърна, като малки сърнета добри,
между лилии дето пасат.
И бедрата ти, сестро, видях – красота,
като ваза са – пълна с цветя,
на изкусен художник са сякаш творба,
не видяна до днес на света..

Тя покорно отпуснала свойте ръце,
топла тръпка усетила в миг,
засияло моминското нежно лице –
запленена била Суламит.
– Кой си ти? – промълвила учудено тя, – 
Откъде си дошъл и кога?
– Хубавице, пастир съм по тия места
и паса тука чудни стада.
Тук тревите зелени пъстреят добре,
наедряват тук мойте стада.
Не желаеш ли с мене да дойдеш, дете,
в мойто пасище, дом и съдба?
– Да не мислиш, че вярвам? Шегуваш се ти,
имаш толкова бели ръце
и от слънцето, вятъра – няма следи
по красивото твое лице.

Царски бирник, със името Адонирàм,
идва само сред тия лозя.
И това, аз от своите братя го знам,
щото плащаме тази земя.
А пък теб съм те виждала май, и преди –
след кортежа на царя вървях,
на великия празник, и помня дори,
бях покрита от толкова прах.
– Ти отгатна, сестрице, пастир аз не съм,
ни пазач, а един помагач,
за храната на царя се грижа – без сън,
аз съм главният негов готвач.
На предишната Пасха с кортежа вървях
в колесница със златен обков.
Тя била е навярно на Аминодàв,
който също на царя е роб.

Соломон ме наричат, така ме зоват,
а за мене – туй име звъни.
Име царско – познато на целия свят
и почитано в тези земи.
Доближи се до мен и кажи ми сега
майка имаш ли ти, и баща?
Не изпитваш ли страх, а и малко тъга
щом сама си сред тия лозя?
– Не. Работя си, пея, не съм аз сама,
мойте братя се грижат за мен.
Те на пладне редовно ми носят храна
и прекрасен е всеки мой ден.
Ала татко си нямам, отдавна умря,
само мама живее със нас.
И сестричка си имам – на девет е тя,
със вълшебен и приказен глас.

– Значи няма тя още такива гърди
като теб – да разпалват пожар,
тъй горещи и горди, че чуй, запомни –
роб им става дори господар!
Твойта дреха ухае ми – жив благодат,
по е хубава тя от мирà,
а дъхът ти е свеж, като ябълков цвят,
хубавице, сестрице добра!
Ти сърцето ми мъжко така заплени,
че навярно без теб ще умра...
След това Соломон свойте устни слепил
със зовящата нейна уста.
Завъртял се светът като огнен порой –
две притиснати млади тела,
със ръцете си здрави прегърнал я той
и така й открил любовта.