На певеца в омайния глас месечинка млада се влюби.
И в менче с мълчана вода топна венчето си ружено.
Уви в самодивска трева, водата притихнала  гребна
и затъкна по свойта коса седем позвездени  гребена.
Прислони отмаляла снага, как заспа не усети накрая.
Ето утрото дръпна черта на пътя, потеглящ към рая,
покрай синия див къпинак с цветовете, грейнали кротко.
Два щуреца припяваха благ рефрен на сънните косове.
Заблестя сребролика роса, седеф огледална и сладка.
И прегърнал на шипката храст, паяк кърпеше сънна забрадка.
Бардът скитник до нея се спря и в лицето й смугло се вгледа
и се плъзна в очите тъга, като сянка зелена и бледа.
– Тя е толкова крехка насън, с усмивка невинна и плаха.
Кой търкули я в черния трън и разсипа листенца в полата й!
Взема сякаш дъха ми от раз, като меч богатирски разсича,
а душата – пропукан елмаз, прогори този лъх на момиче.
Колко шепи от огън и жар на крилете донесе южнякът?
Ако тя е небесният дар, ненапразно тогава съм чакал.
Нацъфтелият в бяло салкъм приютява жужука пчеличен.
Слаб да бъда или да не съм, признавам – така я обичам,
че не бих си отишъл оттук, от света на обвивките тленни,  
без да стана на възел и звук, от които лесът да застене.
Да изтлея до тънка следа на охлюв, летеж от калинка, 
в развълнуван шушук на трева, да усети всяка живинка
как изригнал в сърцето ми  вик от обич плътта ми разкъсва  –
да прегърнеш и пламнеш в светлик... да любиш, след туй да възкръсваш!
И небето да сторя на дом, всеки облак на тънка завивка,
да подвия коляното, щом с хляб и вино тя ме повика
на здрача в завесата тъмна, покрай ложе с небесен атлаз
и в косите й гъсти потъна. Дал бих всичко от себе си аз!
.................................
Девет нощи света не огря месечинката мила с лика си.
Вдън горите потъна без знак и не вдигна певецът гласа си.
Само шушнеха храсти и смърч и любовни сподавени вопли
разпиляха притулена глъч, смях, заглъхнал в стенания топли.
............................................
Най-накрая над грешния свят окръгли, пендарено златна,
своя  пищен и сърмен фустан, с ширит и гайтани обкатен,
светли плитки, завити в кравай, кенарени бели ръкави
нагръдник с кармъзни покраи, шевици с конци златоткани.
Тя за свойта потайна любов нищо никому не разказа
как потъна в сребро и обков, в онези рубини на залеза,
разпилени зад голия рид, скрил ревниво любовното чудо
на барда, изтънял като дим, и повече никой нечул го.
Само в мрака, щом яхне гърба на меката шир детелинена,
грейват хиляди малки луни, в светулчена пяна застинали.