StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,468
   Потребители: 12,362
   Автори: 3,999
   Коментари: 317,543
   Точки: 2,643,394
   Съобщения: 152,177
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,779

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

По пътя на любовта

Наричах се тогаз Траяна,
но името си не познах.
Коя ли баба името си дала
на внучето, що тъй яви се
във този дом - разбит и неетичен?
А майка ми тогаз не бе ли бдяла
над своето дете - момиче?
Не знаела ли тя тогава,
че аз ще тъна в самота
сред обич, грях и пустота?
И някой ден пред нея ще застана,
ще изрека със страх:
"Мамо, аз съм като теб Жена! "
Не ме вълнуваха игрите,
по - късно пренебрегвах и парите.
Далече бях от власт и слава,
но от дете аз вечно лягах
и ставах със роман в ръка,
или със стихове красиви
запълвах свойта самота.
Есенин, Пушкин, Достоевски,
прочетох даже " Ад " от Данте,
и неведнъж ги препрочитах,
потънала в печал.
Твърдя, че бях дете щастливо,
макар да бях сама,
но имах си Онегин и Татяна,
и исках да съм като тях тогаз.
Но ето, че приятелят на мама -
веднъж, като седяхме двама
пред камината голяма -
той четеше нещо там,
и аз - с роман в ръка,
задълбочена и сама -
четях с тъга -
Тогава ме погледна той,
но в погледа не се четеше злоба,
и рече ми с мил глас :
" Върви навън, деца играят,
захвърли романа,
ти трябва да играеш,
не се погубвай, Яна! "
Той пръв ме тъй нарече
и името Траяна,
що майка ми на мен бе дала
бързо избледня.
Научих се от другите деца
да тичам, да играя,
подавах им ръка и казвах:
"Здравейте, аз съм Яна!"
И тъй - от тук до края
ще се наричам Яна!
И днес ще ви разкажа
за болката голяма,
що моето сърце и моята душа
запълни празнота със самота!

* * *
Първата любов дойде внезапно!
В един красив и топъл летен ден
аз срещнах моят принц,
който до уши се влюби в мен.
Но първо трябваше да го спечеля,
ала не знаех как.
Той беше ми опора, надежда и любов.
Щом зърнах му очите,
аз в миг почувствах как моята тъга,
трупана с години, бавно си отива,
и на нейно място идва радостта.
Исках да му споделя, но как?
Не смеех лично!
Какво ли би помислил
за мене той сега?
Затуй писмо реших да му напиша,
и цялата си смелост аз събрах,
пуснах го във неговата пощенска кутия.
но, боже мой, как бе ме страх!
И тъй, зачаках с разтреперано сърце
отговора негов, но първо
моето писмо ще прочета!

* * *
Първа част!
Писмата!
Моето писмо до Купидон!

" О, принце мой прекрасен!
Ти - Бог на любовта!
Щом зърна твоя лик
аз мигом се превръщам
в робиня твоя!
Венера ще се нарека!
И не мога с думи да опиша туй,
що чувствам в този миг.
Във настоящия момент ще кажа само:
Ти си мой!
Но в мислите ми! Ден и нощ!
Мечтая денем да те срещна,
и разговор да проведем -
мил, нежен и сърдечен!
Вечер лягам си сама,
сънувам сън чудесен.
О, принце мой прекрасен,
къде си ти сега?
Сънувам как на милия роял
клавишите нежно натискаш,
и под пръстите ти звучи
малка нощна музика.
Дъх на любов! И на радост!
Аромат на рози - от моето тяло!
Нежно мъжко ухание -
от твоето тяло!
Докосване! Две ръце се вплитат,
телата се притискат.
Две сърца се сливат във едно!
Но утрото, уви, настъпва,
и сънят отлита заедно с нощта.
Събуждам се с усмивка,
която предвещава - добър ще е денят.
С усмивка на уста и блуждаещ поглед
оглеждаш ме!
Но нещо не разбирам!
Нали си мъж и първата крачка
ти трябва да направиш,
а гледаш ме смирен,
и сякаш неутрален
те чувствам аз до мен!
Защо си тъй смутен?
От мен? Едва ли!
От тялото ми? Не!
Тук има нещо друго!
Нима и ти си влюбен в мен?

* неутрален - незаинтересован

* * *
Но ето - аз излизам вън,
и пощата отварям,
с надежда да открия там лика му.
Но какво намирам?
Писмо до мен, от Него!
Аз грабвам го и начаса
прибирам се с изстинало сърце.
Разкъсвам плика със треперещи ръце -
какво ли ще открия там на листа бял?
Дали ненавист и омраза силна,
или признание за любовта му,
дали упреква ме за влюбения поглед,
който - щом го видя -
отправям всеки път към него?
Най - после любопитството надвива!
Разтварям листа бял
и плъзгам поглед към почерка красив,
изстива пак сърцето ми.
Нечакано, но истинско -
писмо за мен, от Него.
Тук трябва със страха да се простя,
и писмото му да прочета!

* * *
П.П.
А как Съдбата се намеси,
че в тоя ден, във който аз
писмото пуснах в неговата
пощенска кутия, той също
ми писмо написал
с молба, надежда, страх,
а може би и още нещо!

* * *
Писмото на Купидон
до Венера!

" О, ти прекрасна, кат богиня!
Слънчев лъч си в моята душа.
Очите ти са две звезди,
които вечер ме изгарят,
щом мисля си за теб.
Ти внасяш радост в моя ден -
мъгляв, невесел и суров.
И щом те видя - с порива на любовта -
по тялото ми се разлива топлина.
Но тя не позволява да се доближа
до теб, до тялото ти,
до твоята душа.
Днес събудих се тъй бодър,
както слънцето изгрява сутрин -
весело, блестящо, но само.
Тъй и аз във мойта самота,
щом слънцето погали ме
със свойта топлина,
писмо реших да ти напиша,
със порива на любовта!
Обична моя! Аз те любя скрито,
и всяка нощ сънувам те до мен.
И твойте устни в моите са впити,
невероятно сладки - като мед,
Дано писмото, що от обич пиша,
не стори рана в твоето сърце,
но трябва да премахна туй, което
се е събрало в моята душа, където
няма място за лъжа, измама,
и за друга в него място няма.
Запълваш ти онази самота,
която през годините събирах,
и не мога днес да спра да те обичам
ей така!
Без да ти призная, че те любя!
Желая те от все сърце, любима,
вървя по твойте стъпки, и сега
отново се опитвам да следя
мисълта на моето сърце,
което - замъглено от любов -
ми казва само: ще ти бъда роб.
О, ти прекрасна моя дама,
поискаш ли да си отида,
да те забравя и изстина,
ще бъде тежко туй за мен,
но ще си ида без да споря.
Не съм натрапник, ни нахалник,
а съм възпитан кавалер.
Може би идиот, но джентълмен!
О, ти прекрасна моя дама!
Пред теб на колене готов съм
аз да падна,
да ме бичуваш с твоята ръка,
и винаги да бъде все така.
Обичам те, но ще приема туй
що ти ми заповядаш.
И кажеш ли ми: " Вън! Проклет да си! "
Ще си тръгна! И ако в този миг
почувствам болка,
ще вдигна ножа,
и с един - единствен удар
сърцето ще си пробода,
във знак на моята любов,
във знак на болката ми.
О, ти прекрасна моя дама!
Размисля ли все пак,
ще си тръгна, няма да ти преча,
ала вечно ще остана ням.
А ако ти поискаш роб да бъда,
да ме бичуваш с твоята ръка,
на колене ще падна и ще изрека:
" О, ти прекрасна господарке!
Бичувай роба! Твой съм аз сега! "
За да спечеля любовта ти, мила моя,
на всичко съм готов!
И ако трябва да съм твоя роб:
Кълна се! Ще го сторя!

* * *
И тъй! Промяната настъпи
в моята душа,
и дълго взирах се в писмото,
което моят принц бе пратил
с любов, със свян и страх.
Решението взех веднага -
не ще му позволя да бяга.
Чрез среща ще го привлека,
с целувка аз ще разтопя
ледовете помежду ни.
И ако трябва да се променя,
ще го сторя начаса.

* * *
Думата дадена, камъкът хвърлен!
И същият ден аз тръгнах,
питах, разпитвах за
принца прекрасен,
що в мойто сърце бе твърде опасен.
И ето, че нашата обща съдба
реши да помогне, и пак ни събра.
И срещата в миг бе уредена,
и моята радост бе удвоена,
а смелостта ми бе утроена.
Със своя принц аз ще се срещна,
и с радост Съдбата си ще посрещна!

Втора част!
Срещата!

Облегнал се бе на огромно дърво,
и чакаше мен.
Огромният ствол покрил го бе цял,
той бе онемял.
Погледна ме!
В миг сърцето внезапно лудо заби.
Застинах! На място се спрях и зачаках!
А той олюля се, пристъпи към мен,
очите му в моите вперени бяха,
един миг ме гледаше той упоен,
говореше погледът:
" Не ще ми избягаш! "
Протегна ръка, аз поех я!
Вървяхме така в красивия парк,
не смеехме дума да кажем дори,
стигаше това, че бяхме сами.
Но тишината той наруши!
Дълго ме гледа с възторжени очи.
Много време мина, най - после реши,
че любовта ни ще продължи!

***
Една идилия настъпи и за двама ни сега.
Бяхме весели, безгрижни,
като мънички деца.
Той ръката ми държеше,
да го пусна аз не смеех!
Знаех, че е вече мой,
Но защо лицето ми бледнее?
Мина месец, още два,
Той получи писмото зловещо –
викаха го на война!
О, ужас…плачех безутешно.
Ще остана пак сама,
а принцът мой багажа вече стяга.
Ще го чакам…няма да се дам…
Зная, ще се върне жив от там!
 
Трета част
Любовта е жива
Епилог
 
„Яна, не плачи, ще се върне той!”.
Говори ми приятелят на мама,
след като ме дълго наблюдава.
Непрелистен в скута ми романа
кара го да заговори с мен.
Вижда, че далеч е мисълта ми.
Но какво ли се опитва да направи?
Да спре сълзите, или да забравя,
че принцът мой е някъде далеч?
Това не мога никак да направя,
не ми помагат книгите дори…
О, сърце, ще спреш ли да болиш?
Минаха се месеци-седмина -
нямам вест от фронта аз, уви!
Жив ли е? Отдавна той замина…
Мисли ли за мен, да не би да е…убит?
Погледнах плахо приятелят на мама.
Оставих книгата-тъй тежка беше тя!
„Война и мир”-това четях тогава.
Защо ли? Не ми донесе тя забрава!
 
***
Излязох на въздух във парка любим,
дървото стоеше злокобно, само.
Там виждах лицето на принцът красив,
който тогава чакаше мен.
И аз се облегнах, както някога той,
твърде отдавна ми се стори това,
а минали бяха месеци само,
от тази раздяла, която ме кара,
да не ям, да не спя, да живея с мисълта,
че той ще се върне отново при мен.
Но кога ще дойде този ден?
По улицата зададе се някаква група,
и всички облечени бяха с шинели.
Конете им крачеха горди, напети.
Сякаш от победата упоени!
Сърцето ми трепна, загледах натам,
това бяха млади военни!
И сняг заваля, но защо не натрупва?
Войниците пеят, приближават се бързо.
Снежинки се виждат по яките им вече.
Внезапно разделят се младите войни - 
едни вляво свиха, а други-надясно,
и бързо от погледа ми се скриха.
Но що е това? Един конник остана,
сам, насред пътя, какво ли му стана?
Ранен ли е, конят е болен ли, що ли?
Сърцето ми ще се пръсне, аз съм в тревога.
Да тръгна към него, или да остана,
раздвоени са мислите ми, но се спотайвам.
 
***
И ето-войникът слиза от коня,
оглежда се, бавно пристъпва към мен.
Видя ли ме? Чувствам лека уплаха,
но не тръгвам-стоя до дървото и…чакам…
А той приближи се тихо до мен,
очите ми сведени към земята бяха,
където снежинки се трупаха весело,
и вече бе бяло и чисто, и новият ден
изпълва ме с радост и хубави мисли.
Вдигнах очи, лицето ми пламна.
Пред мен стоеше моят принц красив.
„О принце мой прекрасен - тихо промълвих -
ти се завърна, ти си бил жив!”
От щастие заплаках, прегърна ме той,
облегнати бяхме на дървото голямо,
което не бе зловещо и само,
защото вече бяхме двама.
„Прекрасна моя - проговори той - 
за тебе мислих, не намирах покой.
Войната свърши, аз съм у дома.
Не ще оставя те сама!”.
И тръгнахме! Приятелят на мама 
посрещна го с любов, със чест.
„Жив е, казвах ти, че ще се върне,
романа можеш да си дочетеш.
Свърши се, всичко свърши, Яна,
твоят принц отново тук е днес!”
Говореше приятелят на мама,
сам радостен от срещата си
с моя принц прекрасен.
И тъй-отново бях щастлива,
любовта ни продължи,
живееше и ще живее.
До сетният ни миг!
 
***
Ето как животът нареди ни,
бяхме още млади, и добри.
Моят принц получи и награда,
наградиха всички, до един.
Ни война, ни никакви неволи
ще погубят нявга любовта.
Щом самите ние си създаваме тревоги,
винаги ще има пустота.
Моето сърце запълни се,
върнаха се хубавите дни.
Влюбени и женени осъмнахме!
Животът Янин тъй се подреди!
 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Поезия -> Поеми
публикувана на: 2011-06-29
прочитания: 280
точки: 11 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход