30 хил. г. пр. Хр., някъде в Европа

 

Студена, тъмна беше пещерата;

кънтеше пукота на съчките горящи –

звук, сякаш чупещи се кости

трошат се в зъбите на звяр освирепял.

Седеше Тя – напрегната и тиха,

заслушана във стоновете на нощта.

В очакване, (за всичко друго глуха),

освен за онзи знак – че иде си сина.

И страх голям сърцето бе изпълнил –

жила отровни в кожата й впил.

Но тя не плачеше, а шепнешком се молеше

на Майката-богиня – детето да закриля.

Един син вече бе загубила без време

във снежна буря…. Той не се завърна.

И вторият, при лов със своито племе

разкъсан бе…. Дори не го прегърна…

Сега седеше, вслушвайки се в тишината

в очакване на третия си син.

 

Животът бе суров, като съдбата,

която жребият на майка бе й отредил.

 

 

480 г. пр. Хр.,  Елада, Спарта

 

Изпрати го до прага на вратата,

подаде щита, връчи меча му в ръка,

потисна порива си да помилва

смирената му, сведена глава.

Вместо това – заръча му да брани смело

до сетен дъх земята родна и града;

да не допуска страх в сърцето си спартанско,

ни да показва слабост пред врага.

И тръгна той – едничкият й син,

след царя Леонид – на бой със персите.

Тя запечата в паметта си този миг…

Сърцето й ранено тъй кървеше;

беззвучно устните й шепнеха молитва

към Афродита, Хера, Атина Палада…

 

При Термопилите…. Останаха там всички.

загинаха за Спарта и Елада….

 

 

1095 г., Първи кръстоносен поход, някъде в Европа

И призова ги Бог на поход кръстоносен

срещу неверниците – за града свещен;

и обеща им – царството небесно,

земя, богатство,  земен рай блажен.

Той тръгна – окрилен от сляпа вяра,

готов на всичко в името Господне,

а тя изплака сълзите си нощем,

не искаше сърцето му да трогне.

Облече бронята – красив, и млад, и силен,

на коня метна се, изпълнен с хъс и вяра,

а Тя целуна сведеното чело

и пожела му – пътят да е лек,

десницата му силна, меча – здрав;

помоли се за здраве и късмет

и пожела си – да се върне жив.

И тръгна той на поход кръстоносен,

по стъпките на начертаната съдба…

Нима Тя порива му можеше да смаже?

Да му отнеме светлата мечта?!

 

И като камък натежало бе сърцето й,

но със усмивка махна му с ръка…

 

 

1943 г., Втора световна война, някъде в Европа

 

Отново сирените вият зловещо – „Въздушна атака”.

Без писъци, тихо, задъхано всички се спускат

в безмълвно безредие в мрачните сиви укрития.

И няма надежда. Страхът може с нож да се реже,

така е просмукан от въздуха, като мъгла;

една безнадеждност, изпълваща целия пъзел

от бледи, отчаяни, скръбни човешки лица.

И Тя! Неподвижна насред оглушителен трясък,

изоставена „статуя” сред сгради взривени и дим;

забързани хора се взират във нея смутени

и мислят: „Тя луда е! Лудостта я предпазва от ада навън.”

Те не знаеха! Луда не беше. Ни смела. Ни безразсъдна.

Просто нямаше сила за крачка, за дума, за знак…

че от зарана за нея нямаше никакъв смисъл

да се страхува от Бог или от страшния враг.

В шепа стискаше тя намачкано, мъничко листче;

поглед празен прочел бе зловеща, убийствена вест…

Сякаш с изстрел уцелил бе някой сърцето й грешно,

сякаш беше забил в плътта й свръх остър кинжал.

И картечен откос в главата й глухо кънтеше

и повтаряше злобно безсърдечната страшна присъда,

натежала от злост и жестокост, и смъртна тъга:

„В тези бойни поля ти не ще да намериш следите,

и ще никнат на гроба му само диви цветя!”

А сърцето й сбрало бе цялата вселенска болка,

и светът беше свършил  в едно със смъртта на сина.

 

Вековете менят се,

но съдбата на Майката – не.

Тя подкрепя, подтиква,

подхранва надежда и вяра;

Тя обича, но жертви не иска;

Тя дава – не взима;

и невидима даже

до нас до края остава.