Гледам се в огледалото,
гледам и не виждам мен!
Има някаква фигура-
тя не е моята.
Има някакво лице-
не е моето.
Има някакви очи
и те не са моите!
Гледам се
и това което виждам
не ми харесва-
занемарена фигура,
лице посърнало и тъжно.
Празни сини очи,
без капка съдържание
гледат някъде далече.
Питам ги:
Като гледате така,
какво виждате? Виждате ли?
Крещя им:
Очи събудете се!
Моля Ви, очи
използвайте искрицата надежда,
която всеки таи дълбоко в себе си
и погледнете!
Прогледнете с желание!
Потърсете доброто,
поискайте и повярвайте,
че го има!
А очите ме гледат,
гледат и не отговарят.
Мислят какво да правят-
да пропаднат ли в мрака
или да се събудят за живот?
Мислете очи,
моля Ви, мислете!
По-бързо, нямам време!
Аз искам да живея!
Искам да видя в огледалото
една жена, изпълнена
с живот и сила,
готова да дари заобикалящите я
с любов и топлина!
Минава ден, втори
минава седмица, месец дори,
а огледалото е там
и ме гледа.
Трябва да реша!
Очи,какво избрахте?
Да живуркате в мрака някак си
или да блестите?
Тишина.
Огледалото и аз сме.
Напрегнато е. Страшно е!
Чакам отговор и ...
Тава, което виждам в огледалото
ме радва, прави ме щастлива!
Благодаря ти, Огледало
за силата която даде на моите очи
за това, че успя да ги събудиш
да се борят!
Благодаря,
и на Вас очи,
че ми помогнахте
да се преборя със себе си!
Празник е!
Празник, защото от днес
Аз и Очите ми отново
ще светим и обичаме!
А Вие, огледахте ли се?