Може би си спомняш,
вървейки отново през гората,
светлината скромна,
и тихите думи от моя глас...
Не, не ни трябват,
снимки от онази паметна вечер,
нека пък забравим,
нека зад нас я оставим далече...
Ние сме сенките, които си личат в мъглата,
ние сме двете души, хванати там за ръка...
Ако сега с теб се издигнем над земята,
с душите ли ще сме или само с тела?
Докато луната ни пазеше,
какви неща сме си тайно казвали -
дали звездите падащи
са ни така излишно досаждали...
Какво сме си мислели,
когато се така нощем събирахме?
Нима и нашата истина,
ще остане неразбрана завинаги?
Ние сме сенките, които си личат в мъглата,
ние сме двете души, хванати там за ръка...
Ако сега с теб се издигнем над земята,
с душите ли ще сме или само с тела?
А и ти,
о, а и ти така добре ме познаваш,
ти знаеш къде да ме отведеш -
какво става в душата ми странна,
когато пред мен се съблечеш...
А и ти,
да, ти - какво си си помислила за мене -
когато си го поискала сам-сама?
За какво съм ти бил през другото време,
когато не е нощ и няма тъмнина?
Няма нужда да ни казва някой -
с душите ли ще сме или само с тела!
Скъпа, помня твоите викове -
които огласяваха постоянно нощта!
Не е нужно да си припомням,
знам, че вечно с тебе ще бъдем така!
Скъпа, ние сме сенките,
които на съпруга ти сложиха рога...
...а и ти така добре ме познаваш,
ти знаеш къде да ме отведеш -
какво става в душата ми странна,
когато пред мен се съблечеш...