23. 03. 2011 г.

 На Петя Дубарова

Ти спря със длани полета на гларуси,

с копнеж стаен в най-сините предели.

В косите с дъх на сол вибрират радости,

ветровете тайни в топъл плен отвели.

Разтапят се нюансите на словото

в океан от детски слънчеви мечти.

За миг дъхът открадна ти махалото

във хаоса на житейски глъбини.

В душата си забоде миг от болката —

задрямал спомен с трепет морско син.

Облече с цвят и бялото на зимата.

В тебеширен прах е дървеният чин.

С ръка за сбогом махна ли на лятото,

в залязващия пристан на нощта?

Морето ще плете ли днес дантелите,

ако ножица жестока е светът?

Сенки непрогледни са душите ни

без твоя ритъм в синия Бургас.

Космичен студ прозира ли в очите ни,

ако стихът ти пази всеки земен час?

И само днес оставаш вечно млада

сред крясъка на птиците в нощта.

За теб морето всяка нощ ще страда —

късче радост сред неволите в света.