Не плачи, когато видиш ме, че тръгвам-

твоите сълзи не могат да ме спрат.

Сълза отронвам аз на тръгване,

но нямам време, няма за кога.

 

В живота посвети ме ти усмихната,

научи ме да бъда силна и сълза

за никого да не проливам никога-

така тежала много повече скръбта.

 

Научи ме да бъда мила,

със всички-нежна и добра,

да се отнасям със мъжете сякаш самодива,

а със децата-като родна майка и сестра.

 

Научи ме, майчице любима,

да постигам всяка своя цел,

да бъда тъй непоколебима и неумолима

като зимната вихрушка

 

що наслагва без пощада

своята милувка блага.

Недей тъжи, че тръгвам аз-

сама избрала съм си пътя

 

и птиците не спират всеки час

в гнездото да починат от умора.

Летят си те, летят в захлас

и никога не спират своя полет.

 

Едно ме, майко, утешава в този час,

когато през прага крак протягам,

знам, че дори и нявга да се върна аз

в обятията ти пак утеха ще намеря.

 

Във скута ти место ще да намеря,

когато всеки път аз идвам пак,

за да се сгрея,

вървяла по прашния и дълъг път.

 

Прости ми, майчице любима,

грешките ми от преди!

Дете бях аз и правех хиляди бели!

Дете бях аз, не знаех, че

 

майчино сърце така скърби,

когато кажеш лоша дума,

когато някого ти нараниш.

Сега пораснах, майко, ето ме-успяла,

 

но на тебе само аз дължа

най-голямото имане,

защото ти си виновницата

да се превърна аз във борбена жена!