Тя седи винаги не една и съща пейка в парка.
Всяка сутрин точно в седем и половина.
Сякаш от векове е там и седи
като паметник на човешката самота,
като проста метафора на живота.
И всеки ден е такава, каквато винаги е
невидима, сякаш е на ръба на съзнанието
и на реалността, и изчезва в рамките на едно мигване.
Като прах, вдигнат от вятъра,
който измамно много прилича на дъжд.
Пуши и цигарата й е вианги изпушена
точно до половината, а вятъра бавно отнася пепелта.
Някъде далече, далече от нея.
Крие очите си зад една смешно - сладка шапка
и плътен цигарен дим
(сякаш пък някой ще посмее да я погледне в очите...).
Така като я гледа човек си мисли, че очите й са кристално чисти
и малко зачервени от туко що изплакните сълзи.
Но никой не знае и няма да узнае,
защото винаги го има страха, че очите й ще бъдат празни
като толкова други очи,
в които просто сме виждали образа си.
Тя не говори с никого, не вдига очи и НИКОГА не плаче!
( Моля, не пиатйте от къде зная)
Гледа земята сякаш там е образът на един избледнял
и може би малко сладникав спомен.
(Но неизменно свързан с много болка)
***
Понякога искам да спра и да я попитам
Как е? Или може би дори - Какво се е случило?
Никога не го правя.
Истината е, че не мисля, че мога да понеса това,
което може да каже.
Всеки път я подминавам все едно, че няма значение,
че е там, че ще я има завинаги.
Вече дори не я поглеждам,
знам, че е там по миризмата на вятъра-
мирише на цгари и есен, винаги на есен.
Искам да я попитам за името й,
но все едно, Антоанета ли е, или е Ана, Петя, Сара,
то за мене значи все едно и също-
момичето облечено в самота,
паметникът на човешката болка
(издълбан от сълзи),
огледалото на живота.