В горещото юлско безвремие,

внезапно ме мисъл осени -

Защо ли, и аз - / като хората /,

не взема да пиша поеми?

Поема? - но тема ми трябва.

Та  който чете - да се чуди: -

 - Нима са останали луди,

които, лежейки на сянка

под крушата крива -

унесени в дрямка, / почти /

пасторални картини привиждат?

Емоция трябва.  Любовна.

И случка, която ухае на лято.

Например:

Искрящ водопад  -  в планината,

чучулига да пее игриво ...

И зайци да тичат на воля

в тревите  зелени, високи...

Елен да пристъпва  със

грация до сърничка красива..

./сърцето и златно е!/

Пеперуди да вият там

танца си нежен ..Цветята

със свойте главички

чергата пъстра да метнат...

На бор и смола да ухае

И свежо небето да грее...

Е,..  само ловец

тука мисля, че липсва ,

та случка да има ...

Не, не  искам  героят с перото

от старите приказки

да променя

картината тук, що описах

със толкова трепет.

Тъжно да гледа сърната

в очите елена горд

как покосен е и гърчи се

смъртно, застигнат / в засада/

от ловно безумство...

.л. Тогава ще спре да искри

водопада, тогава ще смръщи

 лицето си ведро небето

и буря в тоз миг ще

извие дървета и храсти -

във отговор ясен -

 -Човеко -  ще каже

гората смрачена -

Ти звяр си!

Няма да пиша поема. Не.

Пиша  си просто...

Летните стихове.