Из усòйни дерèта в Балкàна
ромоли си планинска рекà.
Тя на хòрата - бистра, засмяна,
подарява и хлад, и водà.
И през моето село протича,
както някога - съща е тя -
пак шепти, сякаш думи изрича
за далечните, зли времена,
във които край нея растяли
мойте стари, юначни деди -
сиромашки, във бедност живяли,
ала станали хора добри.

◊ ◊ ◊

На реката край двора, в дерето,
една хубава - млада мома,
тъкмо свършила там със прането -
се запътила тя към дома.
Заблестели отново красиви,
дрехи - прани в планински води -
на невръстните братчета мили
и на няколко нейни сестри.
С изцедени от работа сили,
но с усмихнати, топли очи -
в пътя прашен видяла, че иде
другоселец един - страховит,
с причудливи къдрици в косите
и с мустак, някак гордо извит,
с поглед страшен, стаен във очите,
уморен, неизбръснат, немит.
Той се спрял и към нея погледнал,
че красива момата била
и във двора на къщата влезнал,
да отдъхне, да пийне вода.
А пък тя заситнила до него
и разтваряйки всяка врата
го поканила тихо, смирено,
да им бъде той гост у дома.
Позабравила тя за прането -
ще го вземе подир от брега,
ще го метне за миг връз въжето -
ще изсъхне то бързо сега...
Ей навън се усмихнало време -
бил и зноен задушният ден,
птички пеели, вятър тих веел
да разхлажда шубрака зелен.

Гостът влязъл, навред се огледал
в одаята видял шест деца.
От леглото лежал и го гледал
измореният техен баща.
Мигом станал, побързал да види
за какво гостът тук се отбил -
за дечицата малки и мили
се изплашил, дори натъжил.
Покрай старата дървена маса
и с ръце потопени в брашно
тъжна майчица, с мляко в подкваса -
хляб приготвяла - с много добро...
А девойката, мила, засмяна,
тихо казала: "Аго, седни!",
поотупала малко сукмана,
попригладила свойте коси.

И поседнал той в бедната стая
да отпусне след пътя снага,
поразпасал дори ятагана,
но го сложил наблизо - така,
че на всички за знак да покаже
във покорство сега да стоят -
как без милостно ще ги накаже,
ако кефа му те развалят.
Па поискал софра да му сложат -
да засити за малко глада,
сетне жажда му да уталожат,
че пресъхвал му в пътя дъха.
Хапнал, сръбнал, крака изморени
поразпънал, засукал мустак,
а край него с лица изумени
го следели дечицата в страх.
Той мълчал и ги също разглеждал
сред стаения в собата мрак,
а в главата си мисли подреждал
да говори, говори - но как?
После спрял своя поглед в момата -
не било туй мома, а сапфир.
Разтопила му мигом душата,
като истински жив еликсир.
Поизкашлял се, вежди повдигнал
и с дебел възмъжествено глас,
престрашил се и прав се надигнал,
па уверено рекъл тогаз:

- Ти, момиче, за път приготви се,
ще те взема със мене сега
и със своите близки прости се -
ще ми станеш на мене жена.

- Как тъй, аго, сакън и не думай
тия лоши и скверни слова,
уморен си сега, не хитрувай,
как на тебе ще стана жена?
Че аз тука и либе си имам,
татко, майка и братя, сестри...
Как от толкоз далеч ще ги милям,
кат' не виждам ги вече с очи?

- Че защо тий на теб да ги миляш,
нали мене ще миляш ти там?
Я си трай и самата ще видиш,
колко Стамбул красив е... голям!
Що ще чиниш из тия дерета,
в тоя гъст непроходен Балкан?
Там ще видиш безброй минарета
и палата ми в слънце огрян.

- Слънце Стамбулско мен ми не трябва
и те моля аз, аго, сега -
ти недей ме от къщи открадва,
не почерняй ти мойта рода!
Да съм жива, пък тук да оплакват,
мойта кротост - несторила грях,
да не знаят дали да очакват
някой ден да се върна при тях...

- Че защо бе, момиче, не искаш,
в Стамбул с мене да идеш сега?
Там ще правиш каквото поискаш
и ще бъдеш богата жена.
В пъстри губери, пух, балдахини
ще почиваш, спокойно ще спиш,
във фонтаните чисти и сини
свойте бели нозе ще топиш.
В кипарисови цветни градини,
с водоскоци високи, безчет,
ще се радваш на утрини сини
и на кули от злато и мед.
Изумителна гледка ще видиш -
има кораби с бели платна
и на всичко туй ти ще завидиш,
ще забравиш за тази река.

- Не, не искам това, господарю,
аз и тук съм щастлива така!
В челядта ни - и младо, и старо
е израсло край тая река.
Тук с водата от нея се мием
и добитъка жаден поим.
Тук семейни гнезда ще си свием
щом си всяка намери любим.

Изумил се младежът тъй силен,
не очаквал такива слова
и почувствал се малко обиден,
продължил с разгневеност в гласа:

- Ще подпаля аз цялото село,
ако с мене не тръгнеш сега!
Ще изпълня заканата смело,
щом не щеш да ми станеш жена!

- Запали го, ага, изгори го,
но не искай от мене това!
За селцето на мен ми е мило,
но на други ще стана жена.
Как родители аз да загърбя,
свойте братя и свойте сестри -
да не виждам как слънце прехвърля
тучни пасища, гъсти гори?

Покорèн от девойката мила,
изморен и от дългия път,
той решил, че не може със сила
да постигне успех на мигът.
Продължил с нежност нова в гласа си
да ласкае, да хвали дори,
па дано я плени с младостта си,
с обещания, с много пари...

- Я, каква си, тъй стройна, излята
и със хубави черни коси.
Ако дойдеш - в красива позлата
ще се гиздиш на воля и ти.
Ще се шириш в огромни сарàи,
на прекрасна постеля ще спиш,
бедността ще те тебе забрави -
там жълтици през ден ще броиш...

- Аз не искам да бъда богата
имам само едничка мечта -
не затривай ти, аго, децата -
вместо тях - нека аз да умра!

- Абе, кой ти приказва за мрене?
Що си толкова проста жена?
Искам само да дойдеш със мене,
да ми станеш съпруга сега...

- Господарю, аз няма да дода,
ако щеш - заколи ме сега.
Чедо аз съм - на наш'те, на Бога
и детенце на тази земя...

Озлобил се от нейните думи,
изведнъж някак див подивял,
гняв и злоба в лице му нахлули,
та си погледа в стареца спрял.
Във огнището огън разпалил,
до червено ръжена загрял,
за човечност и милост забравил
и в гърдите му в миг го допрял.
Зацвърчала опърлена кожа
от гърдите закапала кръв,
но далеч бил от стареца ножа -
да загине във схватката пръв...
Стиснал зъби и нищо не казал -
прав останал, но горд - величав,
га че малко се сякаш порязал -
като камък бил твърд и корав.
А жените със ужас в сърцата
се притекли на помощ тогаз.
Заврещели страхливо децата
и заплакали силно, със глас.
Обградили те вкупом бащата,
защитили го мигом отвред,
за мазило и билки в долапа
затърчали... за кърпи... за мед...
И след миг те гърдите попили,
на човечеца грохнал и благ
и с мехлеми го мазали, мили,
но от болка опазили пак.
На миндера след малко поседнал,
зачервил се и в пот се облял,
но с очите си тъмни погледнал
своя гост и тогава видял,
как и гостът очите извърнал
от старика докрай побелял,
че от свойта постъпка посърнал
и почувствал в сърцето си жал.

Настанила се там тишината,
всеки в себе си някак се сврял,
само в огъня странно дървата
със пращене разнесли печал.
Никой нищо не искал да каже,
помълчали те дълго така...
с тишината дочували даже
как в реката течала вода.
Пръв решил да говори бащата -
губел силите - губел и глас,
поогледал той кротко децата
и прошепнал на госта тогаз:
- Накъде си се днеска запътил,
кой те вятър довея при нас?
На момата - акъла размътил,
чунким няма моми и при вас?

- Къмту Стамбул съм тръгнал да диря
цяр и лек аз - за мойта душа,
че ме мъка в сърцето подпира -
нея искам сега да строша.
Тук загубих си всички другари,
само мъка по вас аз видях,
а съдбата ме тъй натовари -
да се скитам ненужен, недраг.
Търся злато, с добро ми го дайте,
кат го взема - си тръгвам тогаз.
Ще мълчите, до гроб ще си трайте -
инак сеч ще довея при вас.

- Злато нямаме, бедни сме ние! -
рекъл старецът с бели коси
и гърдите си почнал да трие,
че от тях взело пак да кърви.
Не повярвал на тия му думи,
възгещисал отново и пак
закрещял разбеснен и безумен,
тоя здрав и вратòглав юнак:

- Свойте фесове, де сте ги скрили,
нафилè от султан, падишах?
Ами вярата ква тий, кажи ми -
в теб Христос ли е или Аллах?

- То, ний вяра си имаме, дето
носим съвест, покорство и в страх
сме подвластни на Оня - в Небето,
без да знаем - Христос ли?... Аллах?...
По-добре е да бъдем смирени,
неотхвърлени Божи чеда -
покорени, но не озлобени
и към другата вяра в света.

Бèсен гостът - от думи за вери,
заразблъскал стени и врати,
затършувал в кюшета, килери,
под миндери и в ракли дори.
И намерил в чували съдрани,
изпоядени вред от молци,
три пендари във наниз събрани
с още здрави червени конци.

- Ами туй, дето тук е - какво е,
не ли злато и не ли пари?
И защо да не стане то мое,
без да коля и без да боли?

- За децата е, аго, туй злато -
синове, дъщери и снахи,
да живеят от нас по-богато,
да са здрави и силни... добри...

- А пък ние сме лоши, така ли?
Сèем правдата зòрлем, едвàм,
кой не слуша и турци не кани,
го посичаме с крив ятаган.

- Аз от турци до днес не съм патил -
тихо старецът благ промълвил,
понадигнал се, даже - изправил,
след това със любов продължил:

- Като нас са те, аго, сиротни,
угнетени, спокойни... добри...
и от нас са дори по-работни
и търпят, -  като нас ги боли,
че не можем във мир да живеем
тук - на тази красива земя,
все да спорим, кръвта си да леем,
сякаш нямаме обща съдба...

- Как съдбата ни с вас ще е обща?
Аз отивам във Стамбул сега,
да ми кажат дали трябва още,
от раята глави да сека...

- Ето, виждаш ли, ти еничàр си
и отиваш при твойте сега,
ама сам си ти - сам, без другар си,
нямаш майка там, нямаш баща.
Нямаш никакви райски палати,
ни фонтани, градини, разкош.
Нямаш нищо, затуй ти е злато,
оголял си, сега си без грош.
Чуй ме, синко, какво ще ти кажа -
има две много важни неща,
пò са скъпи от златото даже,
но се срещат на тая земя.
И... едното... нарича се - здраве,
нека Бог ти от него даде,
а пък другото - туй... любовта е
и е вътре, във всяко сърце.
Ако имаш ти мъничко време
остани тук за малко, при нас -
ний от нашта любов ш'ти дадèме,
занеси я спокоен при вас.
Ама мен ако питаш, не тръгвай,
не погубвай живота си - зян,
тук момите пощипвай, послъгвай,
щото там... и по теб... ятаган...
С еничарството вече се свърши
и у вас, аго, нов е редът -
както вятърът клоните кърши
и водите в потока текат.
Времената сега се смениха,
други в Стамбул дошли са на власт -
мълчаливо и дълго го криха,
да не чува го никой по нас.

- Откъде го туй всичкото знаеш? -
креснал гостът, но пак се смълчал,
сетне тихо добавил: "А траеш,
санким всичкото сам си видял...?"

- Е-е, с очите си аз го не видях,
но го чух - хем, от мнòго местà.
Не отивай ти, там ще затрият
тебе, аго, и твойта душа.

- Как тъй там ще да те ме погубят,
в мене кръв буйна - турска тече!
Бек ще искат ей тъй да загубят
свойто славно, юначно момче,
дето толкоз им вярно съм служил
и в лишения адски живял,
дето почит и чест съм заслужил,
че за вярата - младост съм дал...?

- Че какъв си ти турчин, бе, аго -
ти момче си от български род,
бил си малък, затуй си забравил
теглилата на своя народ.
Теб е българска майка родила,
нейде тука, по тая земя,
ама станало тъй, че без слука
заживяла - навярно сама.
А пък може да имаш и братя,
даже не един, още... сестри,
но далеч те отвяла съдбата
и си раснал по чужди земи.
И след време... дошъл си тъдява,
да раздаваш и правда и ред,
по земята ни в слънце огряна,
ала в робство с въздишки безчет...

Ахнал гостът, замаяно слушал
тия чудни, омайни слова
и смирен се смалил омърлушен,
като чул свойта кратка съдба.

А момичето тъй... приближило,
го докоснало нежно с ръка.
Зашептяла му нежно и мило
щото тъжно било му сега:

- Аго, аз си забравих прането,
ще отскоча сега до брега
да го метна ей тъй - на въжето,
да не ходиме мръсни така.
Ако искаш, елà на реката,
вземам кърпа, ведро за вода,
отпусни си спокойно душата,
поизмий се, спретни си вида.
По очите личи, че потискаш
едно топло и нежно сърце.
Остани ако, аго, поискаш
да живееш във нашто селце.
Ще ти дом всинца дружно направим -
тук са хората много добри,
хайде - лошото днес да забравим,
да не вършиме нови злини.

И така - сякаш станало чудо,
подчинил се младежът суров -
че къде сей видяло и чуло
еничàрин да вземе урок
от раята, все в робство живяла
и търпяла години наред,
но човечност на всеки отдала
във покорство, във бедност и гнет.

- Ти, момиче, добро си... и вярно.
имаш силно, любящо сърце.
Нека тъй да е! Нека е харно -
остани си тук, в свойто селце.

Тука тази история спира -
разболян, този мъж залинял,
осъзнал свойта грешка горчива,
той след няколко дена... умрял.
Тъй останало в нашето село
онова толкоз младо момче,
неразбрало - какво го довело
и къде го съдбата влече.

◊ ◊ ◊

Чухте тази история стара,
преценявайте вие сега
дали още следи от пожара
се не срещат по тая земя...

Онзи старец бил моя прадядо.
Аз и баба си помня едвам,
ала тя, всичко туй завеща го -
да го знам, като стана голям.
И на свойте деца да разкрия,
за да помнят, да знаят сега,
колко мъка е скътана в тия
вечно тихи планински села.
Туй се случило толкоз отдавна,
че забравено вече е то -
къс история - тъжна и славна,
но припомня - какво е било.

август 2009 год.