Той вървеше, а цветето се поклащаше в ръце - голямо и червено като
лъскав стрък надежда в океана от необятна тъмнина. В стъпките му
кънтеше утрото, а в погледа му - диханието на бриза.
В миг цялата планета полудя и обгърна с поглед пулса на ръката му. В
клоните свистеше само вятърът, под мастилено и зъзнещо небе.
 В побеснял ритъм стенеха устните, а сърцето, като мантия, приюти
всички любовни трепети. Но той търсеше само едни очи, сред океана от
жадни за обич погледи, само едно лице сред морето от опустели усмивки.
Копнееше за онези очи-огледало, в които да открие себе си, и онези
ръце- олтар, пред които да положи червената надежда. За да превърне
жадния импулс в трепетно очакване, да прекърши напразния вопъл на
страха от чуждите погледи, да излезе от безмълвната мозайка просяци за
любов, за да подари на любимата си цвете - късче любов в стихията на битието.