Подранило, примряло
от студа…
затворило сърцето си
във чашка,
кокичето очаква пролетта.
А тя белее още. В снежна пряспа…

От мокри стрехи зимата прибра
окъсаните дрипи на кожуха.
А обедният вятър е свирач.
От хълмите припява. На капчука.

И всичко чака пролетта –
земя, гора, пътека, стряха…
Стопила лед и самота,
пресъхва облаци реката.

Дъждът е сякаш минувач,
подранил с вечерта. В прозореца.
Разлива пролетния здрач.
Ромоли тихо… Омагьосва.

И само младата вода,
попила от капчука вятър,
превръща в светъл мамещ бряг
осъмнали следи от снегопада.

.....

Не бързай, пролет!
Идвай в мен полека.
До вчера беше облак, мъртъв цвят.
Събуждай вени, сетива, пътеки.
За новите очи на моя свят…