Денят си тръгва без да бърза по небето
и нощен вятър роши жълти и мъгливи,
увиснали по клоните на старите дървета,
далечни облаци – космати лъвски гриви.

Върху ръба на здрача лъч от злато свети
с едно усещане за дъжд, за хладна влага;
на този залез есенен по кадифето
невидима сълза дъждовна тихо ляга.

В безвремието между светлото и тъмнината
по пергамента хиацинтов на небето горе
чертае странни писмена далечно ято,
разполовило по диагонал простора.

О, тези есенни ята!
От сутрин рано
щурмува птичият безброй зората синя –
прелитат щъркели, гребат в небето пеликани
и пада лястовичи дъжд на тъмни клинове.

Кипи небето, сребърната пяна свети
на есента под облачните вежди сиви,
политат къщите, издигат се дърветата,
летят поляните сред орехови гриви;

Самият свят е ято жерави пред полет,
последно лястовиче ято върху жиците –
летят в небето над земята странно гола
ята дървета, китки тъмни птици...

И тъй, додето месецът в небето се огледа,
додето залез хладен слезе над земята,
додето вперят къщните прозорци късогледо
студени жълти погледи към тъмнината;

додето хладен дъждът накваси в ритъм песенен
с обилна влага залезното кадифе незримо,
и този свят заспи настръхнал в мрака есенен
и се събуди утре в шепите на зимата.