Протягаш се лениво,
от сняг
затрупана си цяла.
Реките ти се влачат
преоблечени в кристали
и покривка е душата ти,
една покривка бяла.
На въздуха през ситото,
като глътка аромат
за тази същата душа,
се процежда слънчевото мляко.
Събудена
от препускащия пулс на ветровете,
надраскана
от погледи и нокти,
не искаш да сънуваш лятото.
И в молитвено смирение
очакваш,
гърба ти да измият дъждовете.
На хищници и птици
върху пресните гробове,
цветя и зайчета от слънце да посееш
и да раждаш любовта - пречистена.
През обятията ти щедри
да нахлуят на тълпи
гласовете на пчели,
на смола и восък миризмата
и дъхът на влажното небе.
Знам, скъпа моя,
на теб ще завидят и другите планети,
на тоя труден изпит,
до който при всеки сняг достигаш.

По коловозите дълбоки
от погледи и нокти,
ледовете напразно се протягат
към съня на птиците.
Ще си будна, скъпа
и будна ще дочакаш лятото.
Надеждата е винаги невръстна
и будна като истина.