Този ден сякаш цяла година се влачи
и не иска по прашния път да замине,
заднешком го избутва към нивите здрачът,
капе в късния час меланхолия в синьо.

Тишината е лунна,
прозрачно-кафява,
тъмнината беззвучно вали от небето –
горе матово грее Небесната плява,
долу Дунав сред сенките бронзово свети.

Пада облак – небесно олово космато –
и от пазвата облачна
мракът извира;
като рибешка кръгла зеница, луната
към замрелия свят късогледо се взира.

И изплуват от сенките здрачни видения,
и вълшебен дует сред вселената сплита
оня сребърен глас на звездите над мене
с първобитния странен напев на щурците.

И над Ветрен небесна мелодия слиза,
и замира в гърдите сърцето ми старо,
като стара износена дочена риза
или струна звъняща
на тъжна китара.

Тя на грифа невидима светло вибрира
в порив вечен кристалния звук да целуне –
най-високо, най-чисто, най-истински свирят
уязвими,
до скъсване опнати струни.

И е светла и жива край мен тишината –
светло шепнат под клоните
сенките бледи,
светло бие сред мрака с крилете душата,
и луната със рибя зеница ни гледа...