С нощница лека и ефирна,
премяна нежна, почти невинна,
от слънчеви лъчи огряна,
самотна, но щастливо засмяна.
От далеч помахват и звездите,
облаците бършат и сълзите,
от човешката глупост избухва във смях,
не познава ни обич, ни болка, ни страх.
Ту нежна усмивка, ту кръгло лице,
в мъгла завито е нейното сърце,
да е сестра на Земята и е лична съдба,
музата на любовта шепти в нощта
„Спи спокойно, аз твоята ЛУНА”.