Дърветата плачат, надвесили клони,
трепери премръзнала слаба Бреза...
Небето - намръщено, бледо и болно
от мъка проронва поредна сълза...

А Улици пусти, на детски смях обеднели
оглеждат се в своя единствен другар -
Капчуците скучни, Локви, Табели,
и онзи прокъртен и сив Тротоар.

И там Светофарът ме гледа сериозно
със своето остро зелено око.
Напомня ми нещо тъмно и грозно -
за тъмно-зеленото зимно палто...

Защо отиде си светлото Лято,
избяга, подгонено от страшна Тъма..
Така Есента, тъй сива и мрачна
в прегръдка отровна погълна града.