Трептят отблясъците зимни.
Тихото се спуска в ниското.
Снегът е бял като коприна,
сълзата му по детски чиста.

Раним и крехък е дъхът му,
когато от небето слиза.
Там някъде далеч по пътя
синее тънката му риза.

Копнея да потъна в белотата,
да попия мириса на зима
и да прелея после в лятото
красотата му неотразима.

Да се превърна в отпечатъка,
врабчето дето е надраскало,
преди да отлети над стряхата
до топлата коминна ласка,

в щрих по задния прозорец,
в дантела с мразовита прежда...
С луната дълго да говоря
преди да почнат да отцеждат

висулките сребро по двора
в цвета на нежното кокиче.
Снегът е благ като умора
и смее се като момиче,

ухае свежо и сапунено,
преди колите да са минали
и с ярост безпощадна гумите
да начертаят кални писти.

март, 2009