Беше лято, тъмно-индигова нощ… Сред горския тайнствен разкош заблестя с красотата на булка изгубена малка Светулка! От листо на листо тя летеше, а пламъкът нежен трептеше – отчаяно търсеше път към дома, за пръв път излязла на тъмно сама! „Светулчице малка, звездицо сияйна” Подшушна й нежно орисница тайна – „Дарих те с искрица вълшебна – да даваш надежда с таз сила неземна! Назаем от Слънцето взех светлина и вплетох я в твоите крехки крила!” Светулката трепна, във миг засия, да свети бе нейната вечна съдба!