uFeel.me
Няколко асфалтени стиха
Автор: gogov,  16 декември 2004 г. в 00:00 ч.
прочити: 597
* * *

изглежда сякаш вече
съм хладен и забравил,
но сърцето ми е живо и червено,
все още нажежено,
сълзящо кръв през нежната си тъкан.
изглежда ми така
неподозирано безсмъртно.
и въпреки живителните тласъци
все някой ден и то ще стане пясък –
прохладен, сух и безразличен.
свръххигроскопичен.
но все така, дори тогава,
щом северният вятър ме облъхва
с дъх на зима
и в пустошта довява
неповторимото ти име –
пясъкът все още ще настръхва.
-
и под безлунните номадски нощи,
надупченото с мигащи пътеки
бляскаво небе
ще отразява диво спомена
за твоите зеници леки.
и тежко, черно ще се отразява в тях
сърцето ми от пясък.
-
изглежда сякаш вече съм забравил, хладен:
но погледът ми жаден търси.
теб.


* * *

по земното кълбо
протягам пипалата си неземни,
внезапно тъй освирепели за пътуване.
потискам и глада си,
и досадното съвремие.
забравям и за теб,
поне докато потопя жадувано
живота си
сред сгорещения следобед
на асфалтовата пустош.
поне докато прашен не замръкна сред нивята:
тогава под премрежилите погледи звезди
се сещам за надеждата,
която грее през очите ти от пламък.
и вече е по-лесно да подложа
под главата си измачканата раница.
защото всеки път, по който тръгвам
да търся нещо ново уж,
е само път към теб и пак и пак.
към теб, защото този път е и най-дълъг,
най-див и неочакван на въпроси.
заспивам сред пръстта покрай шосетата
все с твоето име, с него се събуждам.
и пътят носи твое име.
намирам те.
и после пак те губя.
и още километри безпокойства ще изтръпват,
докато ги успокоя
с твоето име.


* * *

и всичката си дързост за света
дължа на теб, асфалте мой, покрил
със тънка ципа от неспирен ход земята.
и там, сред тишината,
в неуморната подвижна лудост,
сред вечните менящи се пейзажи
и тътнещи процесии кервани,
там аз намерих онова,
което другите ще търсят векове.
през всичките години ме научи
как да познавам истините –
и познах.
и всичкото си знание за пътя,
дължа на теб, асфалте мой, изплел
сред дните ми гореща мрежа от
несвършващи посоки.
сред дивите ти дири срещнах болка,
открих живота и забравих смисъла.
но все така, асфалте мой, намерих
посока, вяра, жажда и любов.
сред твоите черни тъкани
асфалт.


* * *

хората, към които отиваме,
сякаш все ни бягат.
те не че бягат – даже биха
се затичали към нас,
но все се опасяват да не пречат.
да не ни дотягат.
и тихо ни обичат.
но не го крещят в ушите ни
и някак все забравяме.
понякога дори забравяме,
че съществуват.
и няма как да им се извиним.
защото са видели
всичките ни свинщини.
и вече са ни изтърпявали,
и са ни изчаквали,
и са ни прощавали.
и са се надявали.
и неведнъж.
и уж към тях вървим,
а все се отклоняваме.
къде за малко – и къде за друго.
но хората, към които вървим,
постепенно остават
единствената ни посока.
и когато стигнем,
вече сме изчерпани,
изконсумирани, проядени
от червеите на чужда лакомия.
издраскани, олющени,
обезверени.
обезсмислени.
но хората, към които вървим,
отново ни изчакват
и ни изтърпяват
и отново ни се радват
и прощават.
и ние им се радваме:
тъй –
колкото да се изкъпем и преоблечем.
и после хукваме
към другите неща,
към които всъщност после
никога не искаме
да сме били вървели.


* * *

хората които ни обичат,
все повече започват да приличат
на острови, обезлюдени
сред почернелите блата на тихия живот.
а пък нали сме силни – няма как да не покажем
колко сме добри на справяне с живота.
и как с пестници порим мръсната му кал.

хората, които ни обичат,
стоят като бензиностанции сред полето,
а ние с настървение преследваме безбожни пътища –
нали сме пионери в областта си,
не можем да си позволим да спрем,
освен за презареждане
за следващата доза гонитба с пяна на уста.

хората, които ни обичат
са като срамежливи гладни птици –
надничат,
може да им провърви да клъвнат нещо.
но не настояват и не се завират – някак отдалеч,
нали все имаме
по нещо друго за довършване,
не може да им позволим да ни се пречкат.

хората, които ни обичат,
стават все по-малко.


* * *

аз те чакам.
и какво да правя – гледам телевизия.
то отначало не гледах телевизия.
отначало само те чаках.
притеснявах се.
поглеждах през прозореца. в часовника.
а после празното легло.
и все те чаках.
четях. и пишех. даже се обаждах.
теб все те няма.
а знаеш ли, когато теб те няма изведнъж,
такава дупка време се отваря –
какво ли не опитвах – и приятели,
разходки сред дърветата,
концерти;
най-новите премиери по кината,
и работа до пълно изтощение,
и тънък алкохол, и нови страсти.
и все те чаках.
разбирах, че поне си здрава и си жива.
и не че то ми стигаше, но някак
поне се чувствах по-добре да знам.
от време на време сигурно си идвала.
не си те спомням вече.
хич не си приличала
на тази, която си замина.
и пак си си отивала.
-
и ето ме – седя.
и гледам телевизия.
и чакам.


* * *

научи ли се да не се страхуваш вече
нито от смъртта, нито от живота?

и ако искаш да ме срещнеш –
ела сред сините разсънени ели,
ако те одобрят с безшумен шепот,
ще ти се доверя.
но ако те отблъснат
в сърдито ядно мъмрене, иди си.
мен можеш да излъжеш. тях не можеш.

и ако искаш да ме срещнеш –
ела и нагази в снега,
далече от пътеките.
и ако се намокриш и измръзнеш,
и започнат да ти се привиждат черни сенки –
то значи пръхкавата белота
ти позволява да ме зърнеш.

и ако искаш да ме срещнеш –
целуни студения сив камък.
и ако се разпукне със въздишка,
то идваш със сърце нечисто.
и по-добре си отиди.

но ако все така звездите се затворят
и сред леда останем само аз и ти.
то по-добре да имаш нещо важно.
защото само да намръщиш моя поглед –
и тънката кора в краката ни ще се строши.


* * *

остави ме.
ако си дошъл да ми се лезиш –
не си хаби дъха.
и ако си дошъл да поучаваш –
не си хаби дъха.
ако си дошъл да ме изпитваш –
или да ми изтръгваш обещания,
да се опитваш да ме увещаваш,
или да ме завръщаш към живота,
не си хаби дъха.
не чакам да ми кажеш топли думи,
не чакам и да ме обичаш.
така че,
погали ме, целуни ме
и ме остави
да си строша главата както искам.
не си хаби дъха.


* * *

и исках да ти кажа.
но ти все идваше тъй твърде късно,
запълнена догоре с нови думи
и причини
за вечните си закъснения.
и без да питам даже,
бълваше и спореше със мен –
не съм те укорил дори и с поглед.
а просто исках да ти кажа.
но ти все ми говореше –
и някак сладко, някак гладко,
успяваше да ми говориш
и да те доизслушвам.
лъжеше ме – то личеше.
но аз мълчах, и не защото вярвах.
мълчах, за да изчакам да изплюеш
всички думи.
и просто да ти кажа.
така и не ме изслуша – не намери време.
от смели оправдания,
от обяснения, от дръзки обвинения,
от настоявания кой да бъде прав.
от нервни думи, от изкусни лицемерия.
прибързани слова
без капка жал към любовта.

а исках само да ти кажа колко те обичам.
но ти така и не млъкна.


* * *

аз бях забравил колко сила имам.
и колко вяра се таи във мен.
оставих на реката да влече
безстрастното ми тяло.
и да забравя даже кой съм,
откъде съм
и къде съм тръгнал.
и бях изгубил някъде
надеждата си чиста –
изпаднала от шепите ми крехки.

но днес!
ела и ми се изпречи на пътя –
ще те премачкам като пролетна иглика.
ще смеля сложното ти име и ще го погадя.

ела и се опитай да ме спреш –
ще разтроша бариерите ти смешни
и ще те накарам да вървиш до мен – и с песен!

ела и се опитай да ме гониш: не става.
твърде съм ти непознат, за да се доближиш.

ела и се опитай да ми се присмееш –
ще ти изкъртя зъбките усмихнати
и ще ги наредя в гердан – подарък.

аз бях забравил колко сила имам.
но днес си спомням.
и си вярвам.
ела и се опитай да ме спреш...


* * *

скъпо мое мише,
как да ти пиша
и какво да ти кажа –
между две твои обаждания
(едното за коледа,
другото – за рожден ден)
светът се променя не толкова много.
пък и ти се далече.
далечна си.
всичко изглежда красиво
когато филтрирам душата си
върху белия лист.
и не смея да пиша за нищо,
което ще смущава съня ти,
и за нищо, което ще кани сълзите ти,
и за нищо, което може
да те разчувства или нарани.
и като седна да пиша,
то писмото остава една плаха, учтива,
съвсем неутрална покана
да дойдеш да видиш
как я караме тука по нашенски.
и не, че ще дойдеш,
но нали все пак трябва за нещо да пиша.

денно време е лесно –
то не, че е лесно,
но пак е по-лесно.
гледам снега. обикалям
софийските улици, вечно забързан,
намирам все начин за миг да се скрия
от теб.
стъпвам, здраво увързан
за земни, залъгващи липсата, дребни
парчета реалност.
ето и днес –
уж е зима, вали.
вали пролетен дъжд
с такава настойчива щедрост,
с едри капки
и на лакоми хапки
изяжда сърцето ми фактът,
че съм сам и без теб и без път.

но пак е по-лесно:
ще видя кокичета цъфнали,
сред клоните голи ще зърна кълвач,
ще срещна приятел,
ще свърша
и някоя важна задача.
по-лесно е денем,
но нощем е ад.

и как ми се иска да пиша
за нощите,
за дългите хиляди нощи,
в които заспивам все с твоето име
и те сънувам тъй чиста и истинска,
и за трудните сутрини,
в които със мъка разбирам,
че всичко е сън и отново заспивам,
за да те досънувам.
и за всичките есенни дни,
в които косите ти скриват пак слънцето,
пък макар и на ужким,
пък макар и за малко.
и как да ти пиша
за поляните пролетни,
по които сме ходили някога,
и тревата им светеше в снопове топли лъчи,
а сега са безлюдни, защото
по тях вече съм сам, а човек ли съм още?
и как да опиша какво е когато
пътувам нанякъде с някого,
а умът ми е само със тебе
и се чувствам така непотребен,
тъй дребен по пътя безкраен.

и мислиш ли, че е лесно
да срещам стотиците погледи,
които ме гледат в очакване
ей-сега да се спъна, да падна
и да рева като малко дете,
а аз се усмихвам и пея?

но ти си далечна.
и сякаш е лесно така –
аз съм тук, ти си там,
и си пишем любезни писма,
и си пращаме лъскави картички,
сякаш да скрием душата си прясно надрана.

и като закалена стомана седя
и не хуквам през океана
да те намеря и отвлека,
пък дори, дори за това –
само да видя отново очите ти.
а си стоя у дома,
и си повтарям: ще се върне.

и така си живеем ден след година,
и си вярваме даже, че се обичаме,
но сме вече далечни познати –
и добре, че са тези писма,
за да помним и имената си.

но как да ти пиша това?
и пак сядам на масата, посред нощ,
и ти пиша, и лея душата си
върху белия лист,
и ти съчинявам строфа след строфа.
ала знам,
че и той ще отиде при другите – в кофата.
а при теб ще пристигне
поредната лъскава картичка
с моето кратко:
честит рожден ден (или коледа)
и толкова.


* * *

ти си болка в стомаха, разяждаща люто
невинните тъкани с гневна, изкормваща
злоба; превръщаш в пихтия разплута
езика ми строен, във локва безформена.

ти си мрачен кошмар, отпечатал победно
дъха си зловещ по чаршафите, мокри
от трескава пот и фатални видения
на забити в стената отчаяни нокти.

ти си буря пищяща от ледена ярост
сред жалката пустош на тихо предсмъртие;
мрачна борба между страх и невяра,
безпътен поток сред посоки разбъркани.

ти си гад лешоядна, завряла нахален
клюн в моята топло кървяща утроба
да търсиш нов улов от крехко раздрана
любов. ти си жило, пропито с отрова

ти си моят живот.


* * *

опитах се да легна на асфалта пред пълзящите
кервани от камиони, наквасени със бензин.

опитах да прережа всички вени и кървящите
следи да удавят китките в солен хемоглобин.

опитах да изгълтам шепа силни бели хапчета
за сън, за да не се събуждам в остра самота.

опитах да не дишам надълбоко под водата,
потискайки небивалите си инстинкти за живот.

опитах да изтрия всички пъстри гадни спомени
и миналото да изчезне, за да спре да ме боли.

опитах да прогоня изкушенията разгонени,
и тънките си дрипи свалях да остана гол.

опитах да те срещна, да простя, да те забравя,
и в прясна лекота да се въздигна над нещата.

опитах. и опитвах. и опитвам. но не става.


* * *

хората, които обичаме,
все повече започват да се различават
от думите, с които ги наричаме
и тайно се отдалечават
като крадци, претъпкали сърцето си с любов –
ликуващи убийци след успешен лов.
а ние ги обичаме,
дори сме малко винаги нащрек –
че може би не ги обичаме достатъчно,
че даваме не всичко, че си позволяваме
компромиси и собствени копнежи.
и тъкмо се разнежим –
хоп!
и хората, които сме обичали,
са вече други хора.
то не че ние спираме да ги обичаме –
нали това е смисълът на дните ни,
но вече са различни.
за хората, които обичаме,
живеем – че живот ли е без тях?
а те награбват с пълни шепи
колкото докопат
и бягат, убивайки красивите ни мигове.
но пак не можем да ги наречем убийци,
нали си ги обичаме.
-
хората, които обичаме,
все повече държат да ги наричаме
с истинските имена.


* * *

аз мога да чертая магистрали
и зная преки пътища в блатата;
познавам двеста северни съзвездия
и кратерите в диска на луната;

аз мога да пробивам с поглед мрака
и с длани да размеквам планините;
подслушвам как покълват семената
и казвам как да намаляват дните;

аз мога да подушвам твоите стъпки
и тайно те преследвам сред полята,
докосвам с дъх следите ти и тръпна
от воплите ти в идващия вятър;

аз мога да напътствам светлината
и с шепот да разполовявам камъка,
напипвам тиха радост сред тревата
и нежност по повърхността на пламъка;

аз мога да те водя по пътеките,
но мога и да те загубя тайно,
познавам теб, но не познавам себе си –
и знам началото, не помня края.


* * *

ще минат дни,
ще минат и години,
ще впие нокти времето
в лицата ни
и в онзи мрак
за нашите руини
ще бъдат най-добрите реставратори
разбиране,
обичане,
търпимост,
компромиси,
взаимно подпомагане,
докато най-накрая се решим
и глътнем
цяла шепа приспивателни.


* * *

твърдо, тежко,
плътно, мощно, властно,
хаос и разврат,
сълзи, забвение,
бавно, тайно,
гадно и ужасно,
смъртна болка,
кръв, усамотение.
тихо, странно,
кротко, пусто, мръсно,
близък удар, грях,
дълбока рана,
тънко, грозно,
жалко и невръстно
блудкав страх,
отчаяно стенание
чуждо, подло,
низко, агресивно,
завист, злоба,
злъч и неразбиране,
остро, нагло,
антипрогресивно,
черна смърт
и масово измиране.


* * *

“...отново съм тръгнал на път
без посока,
без цел, идеал и мечти,
единствен мой спътник
е тихата болка
и споменът, който горчи.
отново е утро смълчано и сиво,
изпълнено с влажна,
студена мъгла,
всичко е пусто, само, мълчаливо
единствени двама сме:
аз и смъртта.”
-
петнадесет години:
равносметката
е още по-печална от преди,
не се е променила никак гледката
пред вече угоените очи.
голям е само броят на подметките,
оставили печат на моите дни.
а боже, как си мразех само клетката,
и как си вярвах,
че съм си простил.


* * *

толкова много врати –
коя да отворя, когато
имам право на опит единствен?
тормозя се денем и нощем
и плахо почуквам на всяка,
а отговор няма и страшно е.
прашно е.
не е минавал
тук никой откак свят светува.
къде съм?
дали съществувам?
какво съм?
това ли е всичко,
което ще бъде?
толкова много врати,
а опит единствен.


* * *

ей, жена, вземи това желязо
и раздери си топлата утроба.
в нея е парченцето зараза
което ще те вкара
млада в гроба.
-
не ги ли чу – говореха си:
жалко,
той беше всъщност
малко по-различен.
но казаха ли колко точно малко?
-
те някой ден ще стигнат и до тебе,
с един по-малко вече са мъжете –
ще свършиш като дрипа непотребна,
увиснал глуповато на въжето.


* * *

изпаднала в покорство кротко,
пред мен природата мълчи.
искряща от възторг, че бог
обръща капчица внимание
на някого в това дълбоко
и гнусно местообитание.
-
аз всеки ден откривам нови
признания, че съществувам,
и всеки ден сърца сурови
преследвам, за да ги ловувам.


* * *

аз искам да узная
за себе си стократно,
приятно се замайвам
от свойта необятност.
с огромни шепи взимам
свещената си същност –
тук някога бе зима,
но моето могъщество
направи чудеса
и небесата
се разтвориха над мен.
сега е светъл ден
и аз се къпя
в искрящата божествена обител,
най-после стъпил
като истински учител.
чета дори във погледа на птиците
как целият притихнал свят се радва
на мойто съществуване. амбициите
мълчат
и чакат тежката ми заповед.


* * *

сега ти можеш да си ходиш.
но не като парцал с наведен поглед.
ела се изповядай за последно:
кажи ми извинявай, съжалявам,
каквото там се казва на раздяла.
не е необходимо да ревеш,
за да докажеш, че си искрена и пряма.
кажи ми две-три честни думи някога –
нима заслужих евтини превземки
и тънко лицемерие и хитрост?
сега ти можеш да си ходиш –
и знам, че даже няма
да ме питаш за това.
и няма да ме чуеш, но ела.
аз нямам толкова пищяща нужда,
но
за теб е по-добре да дойдеш,
защото мръсотията остава.
и само откровеността помага
животът ти да продължи на чисто.
ела веднъж.
заслужил съм поне да бъдеш искрена
когато си отиваш.


* * *

и виждам как небето се разтваря –
а дупките на хиляди звезди сред него
превръщат се на хиляди пътеки,
по които да вървим,
докато стигнем други светове.
и виждам как вървейки по ръба,
подхлъзвам крак и скачам да летя
посред скалите, а под мен е тишина.
усещам само малката ти длан,
сега безумно твърда,
да впива в мен надеждата за утре.
и виждам как сред всичките квадрати
спокойно лъкатуши път –
и ние
вървим по него,
без да търсим отговор.
усещам само как ме галят
твоите погледи.
и виждам сред привидното безсмислие
усмивките ти диви, през които
наднича любовта.
и виждам.

а преди да дойдеш,
не виждах.


* * *

не мога да се закълна, че те обичам.
не мога да те гоня и не бързам.
не мога и да кажа, че те искам –
то някак си не мога и да настоявам.
не мога да те разбера напълно сякаш,
или не мога да ти кажа както трябва;
не мога да открия път към тебе –
и всъщност май така минават векове.
но всеки път когато спра
очите си във твоите,
ме завладява откровената надежда,
че утре ще е по-добър денят.
и всеки път, когато съм на крачка от ръба,
те срещам и животът се възвръща
с бясна сила.
и всеки път, когато нещо неочаквано
ме блъсне с луда новост,
пак срещам твоите погледи успокоени.
и всред гората от объркани посоки,
ме водиш с две усмихнати очи.
не мога да се закълна, че те обичам,
но е така.


* * *

не мога
и не мога да запомня,
че трябва да забравя
лицето ти, в което се оглеждах;
и тихите вълни на твоите погледи,
и топлите, усмихнати пристанища
на дланите ти;
все не мога някак
да спра да мисля и да спра да искам.
не мога да забравя,
че те помня
каквато те намерих.

горчивите целувки на живота
все още парят по страните ми –
не мога да си позволя да те забравя.


* * *

когато ме полагат
сред почернялата от чакане земя,
не си мисли за мен –
послушай песента ми
сред космическия вятър.
нима е вярно, че ме няма – пълна лудост!
та аз съм неуморен и безсмъртен –
и може би сега седя в луната,
провесил крак през тънкия й рог.
и си тактувам в ритъма на слънчевите бури,
и сигурно съм пощурил звездите
с тънките си вицове,
и вече даже те не ми се връзват...
и може би съм си натъпкал джобовете
със звезден прах, с който ще поръся
клепачите ти, докато заспиваш.
най-вероятно даже съм се скрил
зад първата планета
и чакам да се насладя на номера.
-
не си мисли за мен –
послушай песента ми.
защото съхраних за теб до днес
нечувани най-нежните си стонове.
и сега, летейки в безтегловното си бъдеще,
ти казвам всички топли думи,
които не можах.
и те милвам с длани,
както не намерих време.
и ти намигам – погледни към слънцето!
и те целувам.



    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me