Ноември

Черни клони скърцат сърдито
и сочат с пръсти злокобни небето,
с дъх на отровна влага пропито.
Тъмни мъгли разравят полето.

Земята се мъчи и горко стене,
скована в сух, отчайващ студ.
Планината немее, озверена-
притихнали са хижите в смут.

Вятърът безмилостно връхлита
връз омърлушените пусти ниви
и, скърцайки със зъбите, помита
кълба тръни по стърнищата диви.

Слънцето едва подава взор
морно, иззад облака огромен,
поглежда в мрачен кръгозор
и изчезва като свиден спомен.

Немощен стон издават горите,
тихо проплакват гнилите клони.
Свел снага на хълма в полите,
отчаяно потокът сълзи рони.

И небето все по-силно бърчи вежди,
и студът смразява с нечувана злост,
и вятърът кошмарно все нарежда,
бодейки с ледни кинжали до кост.

Кога ще затихне този кървав пир
и земята, чакайки, дъх ще затаи?
Кога ще настъпи природният мир,
кога най-сетне снегът ще завали?

5.12.2004