Като натиснати клавиши на пиано остават стъпките ти по мокрия пясък, утринният вятър кара голата ти кожа да настръхне, но ти не осъзнаваш това. Присвиваш очи срещу бляскавата хладина на морето и отново се чувстваш така както преди. Знаеща че светът е пред теб, можеща да различиш доброто от злото, искаща да се бориш и да успееш. Но това море, това същото море което преди време бе заливало с обич твоето тръпнещо тяло и това на твоя любим, сега сякаш усмихва се ледено на самотата ти. Не успяваш да проникнеш отвъд хоризонта, да видиш както едно време вълшебни светове. И все по-малка и нищожна се чувстваш, радостният трепет от срещата със стария ти познат отстъпил е вече мястото си на страха. Страха че вече не умееш да се смееш така както преди, че плажът вече не предлага уютен огън и приятелска компания. Сама си, сама сякаш пред всичкото синьо на този свят. А водата все така идва при теб, току да те докосне и се връща назад. Протягаш ръце към нея, спираш да виждащ от сълзите задушаващи очите ти. Знаеш само, че морето те зове, че ще ти даде топлината, за която така усилено жадуваш. Затова вземи си последно прости със земята, всичко долу е толкоз красиво...