На сред полето е застанал старец,
бедняк опърпан, гол и бос.
Селяк изстрадал, гладен, жаден,
измъчен, рошав, белокос.
Два вола – те са му другари,
до него кротко си пасат;
два вола – мършави и стари,
със сетни сили те орат.

Поспира старецът за малко,
гальовно ги потупва по гърба,
сърце му стене жално, жално,
проклина бедният света.
Отчаян гледа небесата
и моли се за капка дъжд:
„Дай Боже, радост за децата,
дай Боже, наший хляб насъщ !!!”

А слънцето реколтата гори...
жестоко, безпощадно, гневно;
горчиви сиромашески сълзи
пролива бедният, уви.

След месец, два и три,
шепти ли старецът, шепти:
„О Боже, спри тоз облак бурен,
сега е жътва, разбери !
Дъждът бе нужен след сеитба,
сега ни слънце покажи !”

Но небесата...
черни, грозни, злобни,
кат звяр разтварят си пастта;
и град изсипва се прокобний –
светът за бедния умря...

Хей, старче бедно, не плачи,
съдба сюрмашеска е туй;
живот със болка без мечти,
живот нерадостен и зли.
Така било е векове наред,
така ще бъде занапред !
Надежда твоя не губи !
А имай вяра, упование:
за щастие, любов и светли дни !
Моли се ! Вярвай ! Не тъжи !