Мъглата се спуска, мъглата си знае -
та тя е изкусна, не ще пусне края.
Последното ръбче гальовно приглажда,
по мрачното тъпче, преглъща до сажда.
И всичко белее, светлее, топи се,
докато се слее със нейната мисъл -
за всички ни смътна, почти неразбрана,
но тя знае пътя, закътан в забрана.
Мъглата се ръси, ръми до забрава -
до моите пръсти, до къщната брава.